Жива жар

— Приятели! — извиси глас той сред пукота на ракетите и съсъка на огнените серпантини. — Имаме нужда от помощта ви, и то незабавно. Нека жените и децата веднага донесат всички кофи, които намерят у дома си. Колкото се може по-бързо! — Той плесна с ръце и жените и децата се разпръснаха като прах, издухан от огнището.

— Сега мъжете! Направете жива верига от огъня до най-близкия кладенец. Къде е той? — Той се огледа и се спря пред един смаян човек, който пресичаше бавно улицата, гледайки назад към горящата сграда. — Господине, къде е най-близкият кладенец? Както виждате, нуждаем се от големи количества вода, наистина големи!

Мъжът се замисли за момент.

— Има един надолу до Разсадника на Шийлдс — рече той с неподходяща на настоятелното питане мудност. Помисли пак. — Но най-близкият е ето там вътре. — Той посочи към оградата, зад която се бяха скупчили момичетата от приюта, облечени в еднакви дрехи от тъмнокафяво сукно.

— Отворете вратите, девойки, и не се плашете, правите ни голяма услуга! — извика Филип Астли, вечният артист.

Когато вратите се разтвориха, мъжете, а скоро след това и жените и децата, и дори някой от най-смелите сирачета оформиха редица през целия двор чак до кладенеца и към пожара се занизаха кофи с вода. Филип и Джон Астли бяха застанали отпред и хвърляха водата върху огъня, а после подаваха празните кофи на децата, които тичаха с тях до кладенеца.

Когато Филип Астли взе нещата в свои ръце, всичко беше организирано толкова бързо и ефективно, че беше невъзможно някой да стои отстрани и да бездейства. Скоро имаше достатъчно хора и кофи за две вериги. В тях се бяха включили Дик и Чарли Батърфийлд, Джем и Мейси Келауей, Бет и Маги Батърфийлд и дори Томас и Ан Келауей, които бяха дошли да видят пожара. Всички прехвърляха кофи до премаляване.

Филип и Джон Астли изсипаха стотици кофи вода върху пламъците. До един момент това сякаш вършеше работа, тъй като огънят от предната страна на първия етаж бе изгасен. Но други пламъци продължаваха да откриват складирани фойерверки и щом ги близнеха, те се взривяваха с гръм и трясък и разпалваха пожара. Той се разпространи бързо и по горните етажи и покрива, откъдето непрекъснато се стоварваха горящи греди. Нищо не можеше да спре унищожението на работилницата. В един момент баща и син признаха поражението си и започнаха да изливат кофите от двете страни на оградата, за да попречат на огъня да се разпространи към съседните къщи.

Най-накрая Филип Астли прати едно момче да каже на тези до кладенеца да не точат повече вода. Последната кофа премина по всяка от редиците и когато хората се обърнаха към съседите си за следващата кофа, както бяха правили през последния час, откриха, че са с празни ръце. Поогледаха се, замигаха и после тръгнаха към къщата да видят резултата от работата си. Опожареното място беше потискаща гледка — зейнала празнина в редицата от къщи подобна на дупка между зъбите, където стърчи изгнил корен. Въпреки че огънят вече бе изгасен, от обгорелите останки бълваше дим и наоколо бе сумрачно. Сякаш не бе късна сутрин, а привечер.

6

След трескавата борба с огъня настъпи неловко мълчание. Тогава Филип Астли отново се зае със задачата да повдигне духа на хората.

— Приятели, вие помогнахте на цирк "Астли" и аз ще съм ви вечно задължен — започна той колкото се може поизправен, макар че физическото усилие от последния час си казваше думата. — Това беше едно мрачно, катастрофално бедствие. Тук бяха складирани фойерверките, предназначени за рождения ден на Негово величество краля след два дни. Но сме признателни на Бога, че никой не пострада освен един човек и благодарение на вашите усилия пожарът не засегна други къщи и цирк "Астли" няма да затвори врати. Всъщност и тази вечер представлението ще започне в обичайния час — шест и половина, и на касата все още има билети. Безкрайно съм задължен на вас, моите съседи, които попречихте този нещастен случай да се превърне в трагедия. Аз съм…

Той продължи в същия дух. Някои го слушаха, други не. Някои имаха нужда да чуят думите му, други искаха просто да пийнат, да хапнат, да поклюкарстват или да поспят. Хората наоколо се раздвижиха, търсейки сред тълпата роднини и приятели.

Дик Батърфийлд стоеше зад Филип Астли, така че да чува какво ще произтече от създалото се положението. Например, когато Филип Астли каза на един човек, който живееше на тази улица, че веднага ще започне строежа на работилницата, Дик Батърфийлд тутакси се сети за камарата тухли долу на Кенингтън, които само чакаха да бъдат използвани. След няколко часа щеше да отиде до кръчмата, където тухларят обикновено вечеряше, и щеше да разговаря с него. Покрай реката имаше няколко търговци на дървен материал, на които щеше да се обади междувременно. Усмихна се на себе си, макар че усмивката му бързо изчезна, щом видя Чарли Батърфийлд да рита горящи въглени по улицата заедно с други младежи. Дик Батърфийлд сграбчи сина си и го издърпа от импровизираната игра.