Жива жар

— Нямаш ли капка ум в главата си! Как ще се почувства един човек, който току-що е изгубил имота си, когато те види да се забавляваш по тоя начин?

Чарли се намръщи и се отдръпна настрани от баща си и момчетата, с които играеше. Макар никога да не го беше признавал, мразеше да помага на баща си. Търговията, с която Дик Батърфийлд се занимаваше, изискваше да имаш чар, който Чарли не притежаваше и никога нямаше да придобие; дори самият той го знаеше.

След като спряха да пренасят кофите, Мейси поведе Джем към тълпата, струпана около Филип Астли, за да наблюдава Джон Астли, застанал наблизо с почерняло от сажди лице. Някои хора в тълпата, които с удоволствие обсъждаха нещата дори преди димът да се е разпръснал, вече мърмореха, че тъй като Джон Астли е главният управител на цирка, той е трябвало да държи окуражителните речи, а не баща му. Старият Астли не може да стои настрана и да остави сина си да се разпорежда, шушукаха си те. Докато не се оттеглеше напълно, синът му щеше да продължава да пие и да съблазнява жените от цирка, както току-що беше сторил с мис Лора Девайн, най-добрата въжеиграчка в Европа. Гледката на прозореца не остана само спомен у една старица, продаваща ягоди. В Ламбет клюките се разпространяваха бързо. Те бяха нещо като пари и всеки час се ковяха нови монети. Продавачката на ягоди държеше точно тази монета, на която бе изсечен ликът на мис Девайн, и дори докато подаваше кофи, тя пускаше монетата в обращение сред съседите си.

Мейси обаче не беше чула клюката и изпиваше с очи Джон Астли, който бе зареял поглед в далечината, докато баща му сипеше благодарствени думи. По-благосклонните биха казали, че дори зад маската от сажди си личи, че е зашеметен от това, което се бе случило с фойерверките на краля и работилницата на Астли. Други биха казали, че е просто отегчен.

Когато Филип Астли завърши речта си и хората един през друг започнаха да го утешават или да изказват предположения как е възникнал пожарът, Мейси си пое дълбоко дъх и се запровира през тълпата към Джон Астли.

— Мейси, какво правиш? — извика Джем.

— Остави я — чу се глас. — Ако иска да се излага, нищо не можеш да сториш.

Джем се обърна и видя зад себе си Маги.

— Добро утро — рече той, забравил за миг глупавата си сестра. Отново се изненада от радостта, която го обзе при появата на Маги, макар да се опита да скрие и радостта, и изненадата. — Видяхме те да напускаш градината. Добре ли си?

Маги разтърка ръцете си и каза:

— Ще усещам тия кофи и насън. Но беше интересно, нали?

— Мъчно ми е за мистър Астли.

— О, той ще се оправи. Още в понеделник вечер ще включи в спектакъла нещо, свързано с експлозията, ще представи на сцената всичко това — Маги посочи наоколо — и ще има фойерверки, за да изглежда истинско. А Джон Астли ще танцува на коня си.

Джем не изпускаше от поглед сестра си, застанала близо до Джон Астли с много изправен гръб, както правеше, когато беше нервна. Мейси му пречеше да види лицето на Джон Астли, така че нямаше представа как реагира на сестра му. Можеше само да предполага по грейналото й лице, когато тя се обърна и дотича при тях.

— Толкова е смел! — възкликна тя. — А колко джентълменски се държи… Знаете ли, изгорил си е ръката, защото е бил много близко до пламъците, когато хвърляха вода, но дори за миг не е спрял и едва сега видял раната. Аз му предложих — Мейси се изчерви силно при мисълта за своята дързост… — да му я превържа, но той ми каза да не се тревожа, а да намеря близките си, защото ще се притесняват за мен. Какъв джентълмен!

Сега Джем успя да види лицето на Джон Астли. Той оглеждаше слабичкото тяло на Мейси, сините му очи излъчваха почти неестествена светлина от изцапаното със сажди лице и това разтревожи Джем. Погледна Маги, която сви рамене и хвана Мейси за ръката.

— Това е много добре, мис Пидъл, но сега трябва да ви заведем у дома. Виж, ето ги родителите ти. Нали не искаш да те видят как зяпаш мистър Астли? — Тя задърпа Мейси към Томас и Ан Келауей, появили се от пушека, който сега приличаше на зимна мъгла. Косата на Ан Келауей беше разрошена, очите й сълзяха и тя ги бършеше с кърпичка.

— Джем, Мейси, и вие ли бяхте тук? — попита Томас Келауей.

— Да, тате — отвърна Джем. — И ние пренасяхме кофите.

Томас Келауей кимна.

— Така приляга на съседи. Помниш ли как миналата година пламна хамбарът на Уитман и ние направихме същото?