Жива жар

— Бет, седни и си пий кротко. — В гласа на Дик Батърфийлд прозвучаха заплашителни нотки, каквито Бет рядко долавяше, затова се подчини и седна на мястото си, все така начумерена.

— Тук има нещо нередно — промърмори тя. — Знам го.

— Да, но не е твоя работа, нали така? Остави ги тия Келауей на мира. Не падаш по-долу от Маги, която дебне момчето им при всеки удобен случай. Може би трябва да се тревожиш повече за нея, отколкото за това момиче. Мис Дорсет е достатъчно голяма да знае какво прави. Ще си получи какво търси от Астли. Като идеш да видиш мисис Келауей, я попитай какво ще прави мъжът й с дървения материал, ако замине за Ирландия. Кажи му, че ще го взема за малко пари — и столовете, ако има някакви. Знаеш ли, най-добре е да дойда и аз у тях.

— А сега кой си пъха носа в хорските работи?

Дик Батърфийлд се протегна и вдигна чашата си.

— Тук не става дума за Келауей, пиле, а за Батърфийлд. Така поддържам покрива над главите ви.

Бет Батърфийлд изсумтя.

— Ето с тях го поддържам. — Тя протегна нацепените си мазолести ръце, които изстискваха мокри дрехи вече двайсет години и изглеждаха като ръце на старица. Дик Батърфийлд хвана едната й ръка и я целуна с умиление и състрадание. Бет Батърфийлд се засмя.

— Ти, старо куче. Какво да правя с теб?

Тя се облегна и се прозина, защото току-що се беше върнала от свои клиенти, където беше прала от предишната вечер и не беше спала повече от едно денонощие. Настани се на мястото си като парче камък в зид и позволи на Мейси да се изплъзне от съзнанието й. Нямаше да се помръдне няколко часа.

Джон Астли размишляваше за Дъблин. Едно от привлекателните неща у Мейси беше, че ще остане тук и той няма да се бори с някакви претенции относно девствеността й.

— Какво беше това за Дъблин? — каза той. — Какво ще върши баща ти там?

— Дърводелска работа. Той е майстор на столове, но мистър Астли го помоли да се присъедини към цирка, за да строи декорите. — Мейси завали последните думи под влиянието на рома. Искаше да положи замаяната си глава на масата.

Джон Астли си отдъхна. Баща му със сигурност нямаше да позволи на един дърводелец да води и семейството си с тях в Дъблин. Той изпи чашата си и стана.

— Хайде, да тръгваме.

Беше обаче позакъснял. Нахалният хлапак, който изля виното му, сега стоеше с група младежи отсреща и беше започнал да пее:

Двама млади се видяха —
Бони Кейт и Дани.
Двама млади се видяха
весело си поиграха.
На разходка я покани,
хем да види малкия му Дани!

Бузите на Мейси сега бяха пламнали и тя изглеждаше леко упоена.

— Хайде, Мейси — повтори Джон Астли, като гледаше заплашително певците. — Ще те изпратя до вас.

Хората наоколо бяха подели песента:

И в хамбара двама млади —
Бони Кейт и Дани.
И в хамбара двама млади.
Пушката си той извади,
дълга колкото две длани,
туй бе малкият му Дани!

Мейси се забави да нагласи шала на раменете си.

— Побързай! — измърмори Джон Астли. Като я издърпа да стане, той я обгърна с ръка и я поведе към вратата. Надвиквайки песента, Бет Батърфийлд я сподири с думите:

— Не забравяй, пиленце. Скоро ще дойда при майка ти!

До реката двама млади —
Бони Кейт и Дани.
До реката двама млади.
Там краката й разтвори
и със нея се пребори.
Ах, ти, палав Дани!

Джон Астли затвори вратата след себе си да не чува залповете от смях. Мейси, изглежда, не им бе обърнала внимание, макар че свежият въздух я поободри и тя тръсна глава, сякаш да проветри ума си.

— Къде отиваме? — успя да изломоти.

— Просто на малка разходка, а после ще те заведа у вас. — Джон Астли пристегна ръката си около кръста й и я поведе не наляво покрай комплекса "Херкулес", а надясно по Бастил Роу. В тази посока имаше пътека между две къщи, която водеше към конюшнята.

От студения въздух щастливото опиянение на Мейси премина в гадене. Малко по-надолу по Бастил Роу тя започна да стене и се хвана за стомаха. Джон Астли я пусна.

— Ама че идиотка — измърмори той, когато Мейси се свлече на колене и повърна в канавката. Изкушаваше се да я остави да си намери сама пътя до дома. Не бяха се отдалечили много от кръчмата, макар че мъглата беше толкова гъста, че тя вече не се виждаше.

В този момент от мъглата изскочи дребна фигура и се приближи към тях. Бяха само на няколко крачки от квартирата на семейство Батърфийлд, където Маги се беше отбила след работа да си смени дрехите. Сега работеше във фабрика за оцет близо до реката и складовете за дървен материал северно от Уестминстърския мост и макар че там миришеше на кисело, носът вече не я болеше и очите й не бяха зачервени. Собственикът дори ги пускаше по-рано в събота следобед.