Жива жар

— Донесе ли обяд на баща си и брат си днес? — поинтересува се той.

— Да, господине.

— И с какво ги нахрани? Чакай да позная. Пай с месо?

— Да, господине.

— Купи ли го, или ти го направи?

— Помагах на мама. Аз разточих горната кора.

— Сигурен съм, че точиш хубави кори, Мейси, с тези нежни пръсти, най-нежните в Ламбет.

Мейси се разсмя.

— Благодаря ви, господине.

Повървяха още малко, преди да стигнат до кръчмата на ъгъла, където Стангейт Стрийт се вливаше в Ламбет Марш, а жълтата светлина над входа придаваше на мъглата цвят на гной. Нямаше никой, който да пие навън в такова време, но когато минаха покрай вратата на кръчмата, тя внезапно се отвори и навън излезе един залитащ мъж, който псуваше и се хилеше.

— О! — Мейси сграбчи ръката на Джон Астли.

Той отново сложи другата си ръка върху нейната и притисна лакът, така че да са по-близо един до друг.

— Спокойно, мис Мейси, няма от какво да се боиш. Ти си с мен все пак. Няма да те докосне и с пръст.

Всъщност мъжът не ги беше забелязал и започна да се клатушка нагоре по една уличка, а Джон Астли и Мейси завиха по друга.

— Надявам се, че тръгна да купува зеленчуци за жена си. Какво мислиш, че ще купи — цвекло или репи?

Мейси се изсмя, въпреки че беше нервна.

— О, сигурно цвекло, господине. Мисля, че ще е по-добре.

— А праз или зеле?

— Праз! — Мейси се засмя, сякаш беше изрекла нещо много забавно, и Джон Астли се присъедини към смеха й.

— Тази кръчма е отвратителна — каза той. — Не трябваше да минаваме покрай нея, Мейси. Много се извинявам.

— О, не се притеснявайте, господине. С вас съм в пълна безопасност.

— Добре. Радвам се, мила. Разбира се, не всички кръчми са като тая. Някои са много приятни. "Ананасът" например. Там могат да влизат и дами и да се чувстват като у дома си.

— Сигурно е така, господине, макар че никога не съм стъпвала в нея.

При споменаването на тази кръчма лицето на Мейси посърна малко, защото се сети как чакаше отвън да зърне Джон Астли, който излезе с една от шивачките. Неволно издърпа малко ръката си изпод здраво притиснатия му лакът. Той почувства промяната в настроението й и изруга наум. Тогава не "Ананасът", помисли си той, явно не я харесва. Може би все пак не беше най-доброто място, макар и да беше удобно, защото конюшнята на баща му беше наблизо, а тя беше крайната му цел. Освен това имаше вероятност тази кръчма да е пълна с хора от цирка, които можеше да я познават.

Преди Джон Астли да предложи "Ананасът", Мейси сякаш летеше на крилете на своето въображение, щастлива от безгрижния закачлив разговор. Споменаването на кръчмата обаче я накара да се замисли за неговите намерения. Щом я канеше да пият, значи си беше наумил нещо. Тя се поколеба и каза:

— Наблюдавах ви да яздите с мис Смит преди малко. Двамата заедно изглеждахте прекрасно.

Джон Астли не хареса посоката на разговора. Искаше да се върне към шегите със зеленчуците.

— Мис Смит язди много добре — отвърна той и се запита какво е видяла Мейси по време на репетицията. Чула ли беше какво изкрещя баща му на Лора Девайн?

От своя страна Мейси също мислеше за това, което беше видяла и чула, за парченцето от мозайката, което свързваше Джон Астли и мис Девайн. Скоро установи, че самото му присъствие, широките му рамене и тесният ханш под добре скроения син фрак, сивите очи и вечната усмивка, леката уверена походка и здравата ръка, дори силничката миризма на конска пот бяха за нея много по-важни от всичко, което беше сторил някому. С леко чувство за вина заради любезността на мис Девайн и предупреждението й Мейси пропъди от мислите си миналото му и се съсредоточи върху настоящия миг. Той може и да обръщаше внимание на много жени, но защо пък и тя да не получеше малко от това внимание? Искаше го. Мейси дори улесни Джон Астли. Когато стигнаха до комплекса "Херкулес" с квартирата на Келауей отдясно, тя каза:

— Колко бързо дойдохме! — Изрече думите с колкото се може по-тъжен глас.

Джон Астли веднага отвърна:

— Скъпа, нима не се радваш, че се връщаш вкъщи невредима! Очакват ли те?

— Не — отвърна Мейси. — Не още. Ще помагам на мама да сложи кисело зеле, но тя не се е разбързала.

— Какво, не те чака чистене на праз или цвекло?

Мейси се усмихна, но той вече я водеше през улицата и стомахът й се сви при мисълта, че скоро ще я остави до тяхната порта и може би никога повече няма да говори с него или да го докосне.

— За мен беше удоволствие да те изпратя, Мейси, толкова ми беше приятно, че не ми се разделя с теб — заяви Джон Астли, когато спряха пред къщата на мис Пелам. — Можем да пийнем заедно, преди да се прибереш.

— Много… много мило.

— Може би в кръчмата на края на улицата. Близо е, няма да ходим далеч в тази мъгла и има уютно кътче, което според мен ще харесаш.

— Добре… добре, господине — промълви Мейси. За миг усети, че й се завива свят от чувство за вина и страх. Но въпреки това хвана Джон Астли под ръка, обърна гръб на къщата, тънеща в мъгла, и тръгна в посоката, която теглеше и него, и нея.

5