Жива жар

Сега тя стоеше на стълбите пред амфитеатъра и се вглеждаше в мъглата, която обгръщаше Лондон. Семейство Келауей бяха чували много за това дебело задушаващо одеяло, но за свой късмет досега не го бяха усетили истински, защото през пролетта и лятото имаше вятър, който разпръскваше мъглата. През есента обаче камините и печките с въглища горяха през целия ден и бълваха пушек на улицата, където той се наслояваше в безветрието, в дрезгавата светлина и приглушените звуци. Беше едва ранен следобед, но уличните фенери вече бяха запалени. Мейси можеше да ги види как изчезват в сумрака на Уестминстърския мост. По навик тя изучаваше хората, които се появяваха от мъглата и приближаваха към нея, като във всяка фигура търсеше Роузи Уитман. Мейси я бе чакала през изминалия месец, но старата й приятелка не дойде.

На стълбата се поколеба. Откакто се беше изгубила в Лондон, престана да минава по задните улици от амфитеатъра до дома, макар и да познаваше пътя и някои от хората и магазините по него. Обикновено вървеше по Уестминстър Бридж Роуд, където имаше повече хора и светлина. Но сега, за разлика от предишния път, когато излезе от амфитеатъра, беше станало толкова мъгливо, че тя се поколеба дали да мине дори оттам. Тъкмо се обръщаше да влезе вътре и да попита Джем дали няма да я придружи, когато Джон Астли излетя през вратата и се блъсна в нея.

— О! — извика Мейси.

Джон Астли се поклони.

— Моите извинения, госпожице.

Щеше да я отмине, но случайно погледна лицето й и се спря. Защото Джон Астли видя в него изражение, което изличи от ума му гнева на мис Лора Девайн и сълзите на мис Хана Смит. Мейси го зяпаше с безкрайното обожание на провинциално момиче. Тя никога не би го гледала заплашително, не би го нарекла "голямо лайно" и не би го зашлевила, както току-що беше направила мис Хана Смит, когато той я последва зад кулисите. Мейси нямаше да го критикува, а да го подкрепя, нямаше да изисква нищо от него, а да го приема какъвто е, нямаше да го отхвърли с презрение, а да го приласкае. Макар и не така изискана като мис Хана Смит — беше в края на краищата момиче от село със зачервен нос и смешна шапчица, — тя все пак имаше блестящ поглед и изящна фигура, на която част от неговото тяло вече реагираше. Тя беше освежаващата напитка, от която един мъж имаше нужда, след като е бил мишена на гняв и ревност.

Джон Астли скалъпи най-милата си физиономия и показа, че е заинтригуван от нея, което беше безкрайно прелъстително за момиче като Мейси. Той я изучаваше, докато тя се колебаеше на прага на гъстата, мръсна, всепоглъщаща мъгла.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— О, благодаря ви, господине! — извика Мейси. — Трябва… да си отида вкъщи, но мъглата ме плаши.

— Наблизо ли живееш?

— Да, господине. През две къщи от вас в комплекса "Херкулес".

— О, значи сме съседи. Тъкмо си казвах, че ми изглеждаш позната.

— Да, господине. Срещнахме се по време на пожара през лятото, помните ли? И… ами баща ми и брат ми работят тук, в цирка. Често идвам да им нося храна.

— И аз отивам към "Херкулес". Позволи ми да те придружа. — Джон Астли сви лакът, за да го хване под ръка. Мейси се вторачи в него, като че ли й предлагаше корона със скъпоценни камъни. В живота на едно скромно момиче рядко се случваше да получи точно това, за което е бленувало цял живот. Протегна ръка и плахо докосна лакътя му, като че очакваше да се стопи. Но синият фрак и плътта под него бяха истински и тя потръпна от вълнение.

Джон Астли хвана пръстите й с другата си ръка и ги стисна, окуражавайки я да обгърне лакътя му.

— Ето така, мис…

— Мейси.

— На вашите услуги, мис Мейси.

Джон Астли я поведе надолу по стълбите и наляво през мъглата по Стангейт Стрийт вместо към по-осветеното платно на Уестминстър Бридж Роуд. Мейси плуваше в собствена топла мъгла и безмълвно му позволи да я води по прекия път, който беше избягвала цял месец. Всъщност Мейси изобщо не забелязваше накъде вървят. Да може да върви до най-красивия, най-способния и най-елегантния мъж, когото познаваше, и дори да се допира до него, беше повече от сън. Това беше най-важният момент в живота й. Тя стъпваше леко, като че ли мъглата беше под краката й и я отделяше от земята.

Джон Астли си даваше сметка, че Мейси е запленена от него, и беше достатъчно опитен, за да знае, че не бива да говори много в началото. Казваше нещо само колкото да я насочва през мъглата: "Внимавай с тази каруца"; "Да не стъпиш в канавката"; "Мини малко надясно да не нагазиш в изпражненията." Джон Астли беше израснал с лондонската мъгла и беше свикнал да се движи ловко в нея с изострени сетива. Носът му подушваше коне, кръчми или боклук, краката му усещаха наклона на канавките отстрани на пътя или камъчетата по малките улички. Макар че мъглата приглушаваше звуците, все пак можеше да каже дали приближават два или три коня, да различи кабриолет от каруца. Затова вървеше уверено в мъглата, но не бързаше, защото комплексът "Херкулес" не беше далеч, а той имаше нужда от време.

След като получи физическото доверие на Мейси, той внимателно поведе разговор.