Жива жар

— Не и за мен. Виждаш ли наоколо някакви столове, които ти да си направил, Келауей?

— Освен това — продължи Томас Келауей, все едно Филип Астли не беше проговарял — в Дъблин ще има дърводелци, които ще вършат тази работа също толкова добре.

— Не такива, които познават декорите като теб, Келауей. Кажи, какво те притеснява? Мислех си, че ще се зарадваш на едно пътуване до Дъблин. Той е град, който кипи от живот, ще ти хареса. И след това Ливърпул също. Хайде, Келауей, искаше да се махнеш от Дорсетшър и да видиш свят, нали така? Ето ти възможност. Тръгваме след три дни. Достатъчно време да се приготвиш.

— А… а семейството ми?

Седалката изскърца, когато Филип Астли се размърда.

— А, Келауей, това вече е труден въпрос. Когато пътуваме, трябва да затягаме коланите. Малка компания сме, няма място за други хора. Съпругата ти ще е допълнителен товар. Дори Пати не идва в Дъблин, нали, Фокс? Опасявам се, че само ти трябва да пътуваш, Келауей.

Мейси затаи дъх. За щастие мъжете не я чуха.

— Но ще се върнеш скоро, Келауей. Още през март.

— Това прави пет месеца, господине.

— Знаеш ли, Келауей, семейството ти ще е толкова щастливо, когато се върнеш. За нас с Пати отсъствието действа като ободрително питие. То кара сърцето да обича повече, знаеш ли?

— Не знам, господине. Ще трябва да поговоря с Ан и ще ви дам отговор утре.

Филип Астли понечи да каже нещо, но Томас Келауей за пръв път го прекъсна:

— Сега трябва да се връщам на работа. Извинете, сър. — Мейси чу, че вратата се отвори и баща й си тръгна.

От съседната ложа се чу приглушен кикот.

— О, не започвай, Фокс.

Кикотът продължи.

— По дяволите, Фокс, той видя добрата ми страна. Сигурно си мисли, че има избор, нали така? Но аз съм този, който взема решенията, а не някакъв дърводелец.

— Не трябва ли синът ви да взема тези решения, сър? Като се има предвид, че той е управителят?

Филип Астли въздъхна и каза:

— Човек би си помислил така, нали, Фокс? Но я го погледни.

Мейси погледна надолу. Джон Астли обикаляше с коня си из арената, изнесъл тяло настрани, а мис Хана Смит го наблюдаваше.

— Това може би прави най-добре, а не да седи тук и да взема трудни решения. Между другото иди да доведеш мис Девайн.

3

Джон Фокс заобиколи през галерията до ложите от другата страна. Макар че мис Девайн сигурно го беше видяла да идва към нея, тя не се обърна да го посрещне, нито отговори на почукването; просто седеше и гледаше втренчено Филип Астли. Накрая Джон Фокс отвори вратата и влезе в ложата. Наведе се към мис Девайн и прошепна нещо в ухото й. После застана на прага и зачака.

Дълго време тя не помръдна, но накрая заметна шала на раменете си и стана. Приглади диплите на полата си и прокара длан по тъмната си коса, която беше прибрана в кок на тила й, преди да хване под ръка Джон Фокс, който очаквателно бе повдигнал лакът. Съпроводи я през галерията, сякаш бе пълна с невъздържана публика, от която трябваше да я защитава. Когато я заведе в ложата на Филип Астли, тя каза: "Остани, Джон", като че ли неговата галантност можеше да смекчи удара, който предстоеше. Защото тя знаеше, че ще понесе удар. Очакваше го от седмици.

И Мейси знаеше какво ще се случи. Двете с майка й забелязаха, че мис Девайн играе по-бавно и тромаво в едно от последните представления, и разбраха на какво се дължи това. Тя също се досещаше, че присъствието на Джон Фокс няма да се отрази на изхода, а може би само на начина, по който мистър Астли щеше да го обяви.

— Заповядай, Лора — каза мистър Астли с глас, в който нямаше и следа от шеговития тон на разговора с Томас Келауей. — Седни, скъпа, седни тук до мен. Изглеждаш малко бледа… нали така, Фокс? Ще поръчаме на мисис Конъл да ти свари бульон. С него ме лекува тя, когато не съм добре, а Пати умира за него, нали, Фокс?

Нито Джон Фокс, нито мис Девайн реагираха на неговото предложение и той продължи да бърбори:

— Гледаш репетициите, нали, скъпа? Вълнуващо е, когато наближава заключителният спектакъл. И после пътуването до Дъблин. Боже, колко пъти още ще стягаме багажа и ще прекосяваме Ирландско море, а, Фокс? — Тук той млъкна, като осъзна, че това не е най-тактичното нещо, което може да се каже в момента. Личеше си, че търси подходящите думи. Колебанието му продължи само миг, но беше достатъчно, за да се разбере, че му е трудно да каже това, което е намислил. Мис Лора Девайн все пак работеше в цирка му вече десет години и беше… Сега вече намери думите: — Ти си ми като дъщеря, скъпа, да, като дъщеря. Познавам те добре, както един баща познава дъщеря си и усеща, ако в нея има промяна. А нещата при теб са се променили, Лора, нали така?

Мис Девайн не каза нищо.

— Нима си мислила, че няма да се досетя? — попита Филип Астли, като допусна в тона му да прозвучи част от присъщата му невъздържаност. — Половината публика се досети! Наистина ли си смятала, че няма да забележим как напълняваш и ставаш по-бавна? Бавна и тромава!

Мейси едва се въздържа да не ахне в ужасеното безмълвие, което последва жестоката му забележка. Онемяването подтикна Филип Астли да продължи: