Жива жар

Заради дъжда наоколо имаше малко хора. Докато я търсеха, заваля още по-силно и измокри до кости всичко живо навън. После дъждът спря отведнъж. Моментално започнаха да се отварят врати. Беше гъсто населен район на Лондон с малки тъмни къщи, които бяха оцелели при пожарите и мизерията само защото бяха толкова солидни. Хората, които се появяваха, бяха също така издръжливи и спокойни. Наоколо не се чуваше йоркшърски, ланкастърски или дорсетски говор, защото обитателите на квартала живееха тук, откакто се помнеха.

На такива места непознатите се забелязваха като ранни минзухари. Улиците едва бяха започнали да се пълнят с хора за ранната неделна разходка, когато една жена, минаваща край тях, посочи зад себе си и каза:

— Сигурно търсите момичето с къдравата шапчица. Ей там отзад е, до градината.

Минута след това стигнаха до открито пространство, където имаше още една заградена градина, и видяха Мейси да стои до железните перила и да ги чака с насълзени очи. Тя не каза нищо, просто се втурна към Джем и зарови лице в рамото му. Джем я потупа нежно.

— Сега всичко ще е наред, нали, Мейси?

— Искам да си идем у дома, Джем — каза тя с приглушен глас.

— Отиваме си.

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Не, искам да кажа в Дорсетшър. В Лондон се чувствам изгубена.

Джем би могъл да каже: "Татко изкарва много повече пари тук, при мистър Астли, отколкото е изкарвал някога от столовете в Пидълтрентайд." Или: "Мама предпочита цирка пред дорсетските копчета." Или: "Искам да знам повече за новите песни на мистър Блейк." Или дори: "Ами Джон Астли?"

Вместо това той спря момче на неговата възраст, което минаваше покрай тях, свирукайки.

— Извинете, накъде се пада Темза?

— Не е далече. Ей там. — Момчето им показа с пръст посоката и те се хванаха за ръце, преди да поемат натам. Мейси трепереше, а Маги беше пребледняла. За да ги разсее, Джем каза:

— Знам една нова песен. Не искате ли да я научите? — Без да чака отговор от тях, той започна да припява:

Вървя в свободен с харта град,
де Темза с харта е свободна,
и виждам по лицата глад
и горест, сякаш в преизподня.

Бяха изпели заедно три пъти трите куплета, които той знаеше, когато се вляха в потока от пешеходци, каруци и карети, насочени към Лондонския мост.

— Сега вече всичко е наред — каза Джем. — Не сме се изгубили. Реката ще ни отведе до Ламбет.

VI Октомври 1792

1

Мейси наблюдаваше от любимото си място как Джон Астли репетира. Беше пробвала най-различни места в амфитеатъра и това й харесваше най-много. Когато присъстваха на представленията, семейство Келауей обикновено седяха в партера, близо до арената, където тичаха конете, маршируваха армиите, акробатите се премятаха, а мис Лора Девайн се превърташе на въжето. Но за тези, които искаха да гледат отгоре, най-добрите места бяха в ложите. Разположени от двете страни над партера, те издигаха зрителите над онова, което ставаше на арената и сред публиката.

Днес Мейси седеше в една от десните ложи. Тук й харесваше, защото беше уютно и усамотено и виждаше добре всичко, което Джон Астли правеше с коня си на арената или с мис Хана Смит на сцената. Мис Смит беше дребничка, с обърнати навън стъпала като тренирана танцьорка, руса коса и нежно лице, напомнящо орхидея. Тя играеше очарователната Колумбина, партнираща на Арлекин, изпълняван от Джон Астли, и беше обичана от публиката. Мейси я мразеше.

Този следобед Джон Астли репетираше с мис Смит един изненадващ финален номер, който щеше да отбележи завършека на сезона. В момента двамата седяха на конете си, той на дорестата си кобила, облечен в яркосин фрак, тя в бяла рокля, която контрастираше на черния й жребец, и обсъждаха елемент от номера си. Мейси въздъхна. Макар и да мразеше мис Смит, не можеше да откъсне очи от нея и от Джон Астли, защото те си подхождаха идеално. След като наблюдава няколко минути, тя осъзна, че стиска юмруци в скута си.

Не си тръгна обаче, макар че майка й може би имаше нужда от помощта й вкъщи, където слагаше зеле в кацата. Скоро Мейси нямаше да гледа повече Джон Астли: в деня след последното представление за сезона трупата щеше да отпътува за Дъблин с дилижанс, за да изкара зимния сезон там и в Ливърпул. Декорите, реквизитът, крановете и скрипците, трамплините и конете щяха да ги последват с кораб. Дори в този момент баща й и брат й опаковаха декорите за предишните представления от сезона, за да ги приготвят за превоз, който дори още не беше осигурен. Мейси разбра това, защото Филип Астли седеше в съседната ложа и организираше отпътуването. Току-що го чу да съставя с Джон Фокс текст за вестникарска обява, който гласеше:

Търси се кораб за превоз на обемен товар до Дъблин. Отплаване на 13-и, 14-и или 15-и т.м. Отнесете се към Филип Астли, Амфитеатъра на Астли, Уестминстър Бридж Роуд