Жива жар

В старо време златно,
в лято благодатно,
момък и девица
си лежат двоица,
голи върху свежата тревица.

Тази двойка млада

в нощната прохлада
на дъбрава тъмна
връз пътечка стръмна,
се видя — и там си и осъмна…

В утринта приветна

мило слънце светна.
Няма свой тъдява,
ни мълва злонрава —
и страха девойката забравя.

Време кой ли сеща?

Пак си вричат среща:
сън кога витае
в нощните омай
и, бездомен, странникът ридае.

Маги почувства как лицето й поруменява и пламва. Не смееше да погледне Джем. Иначе щеше да види, че и той не гледа към нея.

— Май е време да тръгвате, милички — намеси се мисис Блейк, преди съпругът й да продължи. — Мистър Блейк е много зает сега, нали така?

Той отметна глава и се обърна с гръб към тях. Явно беше рядкост тя да го прекъсва, докато рецитира. Маги и Джем отстъпиха към вратата.

— Благодаря, мистър Блейк — казаха те в един глас, макар да не беше ясно за какво му благодарят.

Мистър Блейк надмогна раздразнението си и каза:

— Ние трябва да ви благодарим, че ни предупредихте за довечера.

Когато излязоха от стаята му, чуха как мисис Блейк нарежда:

— Не биваше да ги смущаваш с това стихотворение, вместо да им кажеш онова, върху което работиш. Още са малки. Видя ги как почервеняха.

Не чуха какво отговори той.

3

Докато баща и син Келауей бяха в склада за дървен материал с Дик Батърфийлд, жените останаха в комплекса "Херкулес". Беше зима и Ан Келауей вече не работеше в градината, а си стоеше вкъщи, готвеше, чистеше, кърпеше и се опитваше да намери начин да прогони студа. Тъй като досега семейство Келауей не бяха видели студ в Лондон, не подозираха колко неотопляема е къщата в Ламбет; не бяха оценили колко уютна може да бъде една къщичка в Дорсетшър с дебелите си кирпичени стени, малките прозорци и огромното огнище. Тухлените стени на лондонската им къща бяха наполовина по-тънки. Камините във всяка стая бяха малки и искаха скъпи въглища, а не дърва, които в Дорсетшър сечеха безплатно. Сега Ан Келауей мразеше големите лондонски прозорци, край които беше прекарала толкова часове, преди да дойде зимата. Тя натъпка парцали и слама в пукнатините и пролуките на касите и подплати завесите.

Мъглата също я задържаше у дома. Сега, когато камините с въглища горяха до цял ден в повечето къщи, мъглата беше неизбежна. Разбира се, и в Дорсетшър от време на време имаше мъгли, но не така отвратителни и мръсни, висящи с дни като нежелан гост. В мъгливите дни светлината беше толкова оскъдна, че Ан Келауей спускаше завесите и запалваше газените лампи, най-вече заради Мейси, която понякога ставаше неспокойна, щом погледнеше навън в сумрака.

Мейси прекарваше повечето време вътре. Дори и в слънчеви дни не излизаше. През двата месеца, откакто се загуби в мъглата — скалъпиха това обяснение с Маги и Джем, — беше излизала от къщи само два пъти, за да отиде на църква. Отначало беше много болна: студът и влагата се бяха загнездили в гърдите й и тя прекара на легло две седмици, преди да може да стъпи на крака и да отиде до клозета в двора. Когато най-после се надигна, приличаше на варосана стена, която е започнала да пожълтява. Беше и по-мълчалива и не пускаше своите шеги, на които семейство Келауей разчитаха, без да го осъзнават.

Малко по-рано Ан Келауей беше отишла да извади от кацата една зелка и малко моркови от градината на Филип Астли, която сега пустееше. Беше взела от месаря един джолан. Беше го сварила и прибавила нарязаните зеленчуци и сетне беше изчистила кухнята. Сега избърса ръце в престилката си и седна срещу Мейси. Ан Келауей знаеше, че у дъщеря й има някаква промяна, която не се дължи само на болестта, но беше отлагала със седмици въпроса какво й е — искаше първо да закрепне и да не е така плашлива. Сега беше решена да научи истината.

Когато майка й седна до нея, иглата на Мейси замръзна над копчето, което правеше за Бет Батърфийлд — тя я беше наела да прави дорсетски колела. Бет имаше малка печалба от продажбата им, но това беше най-малкото, което можеше да направи за Мейси.

— Чудесен ден — започна Ан Келауей.

— Да, чудесен — съгласи се Мейси енергично, като гледаше през прозореца светналите улици долу. Мина каруца с огромно прасе, което душеше въздуха в Ламбет. Мейси не можа да не се засмее.

— Няма я оная мъгла. Ако знаех, че в Лондон ще е така мъгливо, никога нямаше да дойда да живея тук.

— Тогава защо дойде, мамо?

Една от промените, които Ан Келауей забеляза у Мейси, беше, че понякога въпросите й съдържаха изпитателна нотка.

Вместо да се присъедини към смеха й, Ан Келауей се опита да отговори честно.

— След като Томи умря, реших, че долината на Пидъл ни носи нещастия и тук ще сме по-щастливи.

Мейси направи един бод и попита:

— А сега щастлива ли си?