Жива жар

— Тогава внимавайте да си държи езика зад зъбите, освен ако не иска да си осигури нар в "Нюгейт". С тия работи шега не бива.

Дик Батърфийлд повдигна вежди и челото му се набразди.

— Може би ще си направите труда да ми кажете с какво не трябва да се шегувам, господине.

Джон Робъртс се загледа в него, като умуваше дали Дик Батърфийлд му се подиграва, или не.

— Това е декларация за лоялност към краля — каза той накрая. — Ходим от кръчма на кръчма и от къща на къща и молим хората от Ламбет да я подпишат.

— Ние трябва да знаем какво подписваме, нали така? — каза Дик Батърфийлд. — Прочетете ни го.

Сега кръчмата беше притихнала. Всички наблюдаваха как Джон Робъртс отваря папката.

— Може би вие ще пожелаете да го прочетете на всички наоколо, щом толкова се интересувате — каза той, като плъзна папката по масата към бащата на Маги.

Ако си беше мислил, че по този начин ще го унижи, не беше познал. Дик Батърфийлд придърпа папката и зачете доста гладко, дори с чувство, каквото може би не изпитваше:

Ние, жителите на енория Ламбет, дълбоко осъзнавайки благата, предоставени ни от сегашната форма на управление, на която се възхищаваме, на която завиждат и която се състои от Крал, Камара на лордовете и Камара на представителите, чувстваме за свой неотменен дълг в този критичен момент да заявим не само своята искрена и дълбока привързаност към монархията, но и да изразим ненавистта си към всички неприкрити, нагли опити да се разклати и събори безценната ни система, която в изпитанията на вековете показа, че е най-солидната основа на народното благоденствие.

Единодушно решихме да се обединим в сдружение за отпор на всякакви бунтарски незаконни събрания на злонамерени личности и да предприемем най-ефективните мерки според възможностите ни да предотвратим подстрекателски писания, целящи да се подвежда народът и да се предизвикат анархия и смут в това кралство.

Когато Дик Батърфийлд свърши да чете, Джон Робъртс сложи мастилница на масата и му подаде перо.

— Ще подпишете ли, господине?

За изненада на Маги Дик Батърфийлд отпуши мастилницата, взе перото и го натопи, след което започна да се подписва накрая на листа.

— Тате, какво правиш? — прошепна тя. Мразеше назидателното поведение на Джон Робъртс и на своя работодател мистър Бофой, и на всички мъже, говорили на митинга, и смяташе, че баща й също мисли така.

Дик Батърфийлд спря.

— Какво му е лошото да подпиша? Ами съгласен съм, макар че думите са малко префърцунени за моя вкус.

— Но ти току-що каза, че според теб французите не са заплаха!

— Тук не става дума за французите, а за нас. Аз подкрепям стария крал Джордж, живея добре при него. — И той отново заскрибуца с перото по листа. В настъпилото безмълвие в кръчмата всички погледи бяха съсредоточени в него. Когато свърши, Дик Батърфийлд се огледа и се престори на изненадан от вниманието. Обърна се към Джон Робъртс.

— Нещо друго искате ли?

— Напишете и къде живеете.

— На Бастил Роу номер шест — изкикоти се Дик Батърфийлд. — Но може би Йорк Плейс ще е по-добре за такъв документ, а? — Той го написа до името си. — Ето. Няма нужда да идвате у дома, нали?

Сега Маги си спомни няколкото каси портвайн, които се появиха незнайно откъде преди няколко дни и бяха скрити под леглото на родителите й, и се усмихна: Дик Батърфийлд беше подписал с такава готовност, защото не искаше тези хора у дома.

Снабден с данните на Дик Батърфийлд, Джон Робъртс плъзна отворената папка към Томас Келауей и каза:

— Сега ти.

Томас Келауей се втренчи в листа със старателно измислената декларация, чиито думи бяха високопарни и почти неразбираеми, съчинени в тесен кръг, разпръснал подписки из кръчмите и пазарите на Ламбет още преди митингът в Къмбърланд Гардънс да свърши. Разгледа подписите, някои със сигурна ръка, други колебливи, имаше няколко кръстчета вместо подписи, с имена и адреси, надраскани след тях с почерка на Джон Робъртс. Всичко беше твърде сложно за него.

— Не разбирам защо трябва да подписвам това.

Джон Робъртс се наведе и почука масата до папката.