Златното рандеву

Излязохме, спуснахме се на палуба „А“ и завихме наляво в трийсетметровия централен коридор между каютите на палубата: бяха шест апартамента, по три от двете страни. Уайт беше някъде по средата, крачещ нервно нагорена долу. Кимнах му и той запристъпя бързо към нас — слаба, плешива личност, с постоянно болезнено изражение поради измъчващите го хронична диспепсия и свръхчувствителност.

— Имаш ли всички резервни ключове, Уайт? — го запитах аз.

— Да, сър.

— Добре. — Кимнах към първата главна врата отдясно, апартамент №l, от лявата страна на парахода. — Ще отвориш ли?

Уайт погледна Къмингс. Общоприето правило беше палубните офицери никога да не влизат в апартаментите на пасажерите на „Кампари“, освен по тяхна изрична покана, и то след учтивото разрешение на ковчежника или на главния стюард. А да влезеш едва ли не с взлом в пасажерски апартамент, това бе…

Той отвори. Минах покрай него, следван от ковчежника. Нямаше нужда да паля лампите, вътре светеше. При цените, които плащаха, да се припомня на пасажерите на „Кампари“ да гасят светлините би било загуба на време и оскърбление за тях.

В каютните апартаменти на „Кампари“ нямаше обикновени койки — четирикраки стабилни легла, със скрити, механично свалящи се странични табла, които можеха бързо да се вдигат при лошо време. Такива бяха изискванията на съвременната метеорология. Географската ширина позволяваше на капитан Булен да избягва лошото време и с ефикасните си стабилизатори „Дени Браун“ не вярвам тези странични табла да са се използвали някога. На борда на „Кампари“ не се допускаше морска болест.

Апартаментът се състоеше от спална каюта, съседна всекидневна и баня, а отвъд всекидневната — друга каюта. Всички матирани стъкла гледаха към лявата страна. Прегледахме каютите за минута, надничайки под леглата, оглеждайки шкафовете, гардеробите, зад завесите, навред. Нищо.

Излязохме.

В коридора кимнах към съседния апартамент №2.

— Сега този! — казах на Уайт.

— Извинете, сър. Не мога. Тук е старецът със сестрите, сър. Бяха им занесли три подноса, когато, чакайте да се сетя, да сър, към 6, 15 тази вечер, и мистър Карерас, господинът, който се качи днес, ми нареди никой да не ги безпокои до утре сутринта. — Уайт се радваше на това. — Много строго нареждане, сър.

— Карерас? — Погледнах ковчежника. — Какво общо има той с това, мистър Къмингс?

— Не сте ли чули? Не, не вярвам. Изглежда, че мистър Карерас — бащата — е главен съдружник на една от най-големите адвокатски фирми в страната — „Сердан и Карерас“. Мистър Сердан, основателят на фирмата, е старецът 1 каютата тук. Изглежда, че е полупарализиран — но жилав инвалид. През последните осем години синът му и неговата жена (Сердан Младши е вторият главен съдружник след Карерас) са се грижили за него и съм сигурен, че старчето е било цяло наказание за тях. Разбрах, че Карерас предложил да го вземе със себе си, за да могат близките му да си отдъхнат. Естествено, Карерас се чувствува отговорен за него и предполагам затова е дал разпорежданията си на Бенсън.

— Не ми изглежда като врата на мъртвец — казах аз. — Никой не иска да го убива, само ще му зададем няколко въпроса. Или на сестрите. — Уайт отвори пак уста да възрази, но аз си пробих път край него и чукнах на вратата.

Никакъв отговор. Изчаках трийсет секунди и почуках пак, по-силно. Зад мен Уайт се бе сковал от ярост и негодувание. Не му обърнах внимание и вдигнах ръка да натисна вратата. В същия миг долових шум и внезапно вратата се отвори навътре.

Беше по-ниската от двете сестри, пълничката. Имаше старомодна шапчица на главата и стискаше с ръка лек вълнен шал, който оставяше открити само върховете на пантофките и. Каютата зад нея бе едва осветена, но можах да видя две легла, едно от които разстлано.

— Моите искрени извинения, мис — казах аз. — Не предполагах, че сте легнали. Аз съм старши офицер на кораба, а това е ковчежникът мистър Къмингс. Нашият главен стюард го няма и се чудехме дали не сте видели или чули нещо, което би ни помогнало.

— Няма ли го? — Тя се загърна още по-плътно. — Вие… искате да кажете, че е изчезнал?

— Да речем, че не можем да го намерим. Можете ли да ни помогнете?

— Не зная. Бях заспала. Виждате ли — обясни ми тя, — ние се редуваме през три часа край леглото на мистър Сердан. Той трябва да бъде под непрестанно наблюдение.

Опитвах се да поспя, преди да ми дойде времето да сменя мис Вернер.

— Прощавайте — повторих аз. — Значи не можете да ни помогнете с нищо?

— Боя се, че не!

— Може би вашата приятелка, мис Вернер, би могла?

— Мис Вернер? — тя примигна. — Но мистър Сердан не бива да…

— Моля ви. Въпросът е много сериозен. Един човек от екипажа липсва и всяко закъснение може да влоши шансовете му.

— Добре. — Като всички компетентни сестри тя знаеше докъде може да стигне и кога да решава. — Но трябва да ви помоля да бъдете съвсем тихи и да не смущавате мистър Сердан по никакъв начин.