Златното рандеву

Сюзън Биърсфорд беше красавица, не ще и дума. Идеалното лице с елипсовидна форма, високи скули, бляска в кестенявата коса, веждите (два нюанса по-тъмни) и най-зелените очи, които някога сте виждали, караха всички офицери на борда да се катерят по стените, дори и тези, които тя измъчваше до смърт. По-точно всички, с изключение на Картър.

Това постоянно афиширане на хладно превъзходство, с което тя си правеше развлечение, не можеше да предизвика у мен чувства на обич и симпатия.

В този момент тя не беше нито хладна, нито развеселена, и това беше факт. Две матово червени петна на гняв обагриха хваналите тен бузи и ако изражението на лицето и все още не разкриваше реакцията на човек, току-що попаднал на особено противен бръмбар под плосък камък, виждаше се, че твърде скоро то щеше да се измени в нещо подобно; не беше нужен микрометър да се измери извивката в ъгъла на устата и. Оставих коженото палто от норки и бутнах гардеробната врата.

— Не бива да стряскате хората така — казах укорително аз. — Трябваше да почукате.

— Трябвало да… — Тя сви устни и добави: — Какво възнамерявахте да правите с палтото?

— Нищо. Не нося никога норки, мис Биърсфорд. Не ми отиват. — Усмихнах се, но тя не ми отвърна. — Мога да обясня.

— Сигурна съм, че можете. — Беше тръгнала да излиза. — Но мисля, че ще е по-добре да дадете обяснения на баща ми.

— Както желаете — казах спокойно аз. — Но моля ви побързайте. Това, което върша, е спешно. Използувайте телефона. Или да позвъня аз?

— Оставете телефона на мира — каза сприхаво тя. Въздъхна, затвори вратата и се облегна на нея. Трябваше да се съглася, че всяка врата, дори и скъпо тапицираните врати на „Кампари“ изглеждаха двойно по-ценни като фон на Сюзън Биърсфорд. Поклати глава, после ме изгледа отгоре надолу с изумително зелените си очи. — Много неща мога да си представя, мистър Картър, но единственото нещо, което не мога да си представя, е нашия ценен старши офицер, потеглящ за някой запустял остров в спасителна лодка с моето палто от норки. — Пък и защо ли ви трябва? В онова чекмедже, ей там, лежат бижута за повече от 50 000 долара.

— Пропуснал съм ги — признах аз. — Не съм гледал в чекмеджетата. Търся един човек, който е болен, в безсъзнание, или нещо по-лошо, а Бенсън не би влязъл в никое от чекмеджетата, които съм виждал.

— Бенсън ли? Нашия главен стюард? Този мил човек! — Тя пристъпи две крачки към мен и ми стана някак приятно да видя искрена загриженост в очите и. — Няма ли го? Казах й всичко, което сам знаех. Когато свърших, тя каза:

— Е, бога ми! Какъв шум за нищо. Може да е излязъл да се поразходи по палубата или да е поседнал, за да изпуши една цигара, и първото нещо, за което се залавяте, е да претърсвате каютите. Не познавате Бенсън, мис Биърсфорд. Никога през живота си той не е напускал пасажерското отделение преди единадесет часа. Нищо повече не би ни разтревожило, ако установим, че офицерът на вахта е изчезнал от мостика или старши кормчията е зарязал кормилото. Извинете ме за миг. — Отвън се чуваха нечии гласове. Отворих Вратата на каютата и видях Уайт да идва с още един стюард по коридора. Очите на Уайт светнаха, щом ме забеляза, но после, когато съзря Сюзън Биърсфорд да се появява на прага зад мен, очите му се замъглиха неодобрително.

— Чудех се къде ли сте, сър — каза укорително той. Мистър Къмингс ме изпрати. Боя се, че долу нямахме късмет, сър. Сега мистър Къмингс проверява всички помещения. — Млъкна за миг, после тревожно запита: — Какво да правя сега, сър?

— Оставаш на поста си, докато намерим главния стюард, а пасажерите са на първо място, знаеш това. Нареди на тримата стюарди да бъдат на предния вход на палуба „А“ след десет минути. Един да претърси офицерските помещения отпред, друг — офицерските помещения отзад, трети — кухнята, килерите, складовете за провизии. Но почакай, докато ти наредя. Мис Биърсфорд, бих желал да ползувам телефона ви, моля.

Не изчаках за позволение. Вдигнах телефона, свързах се с централата и казах да ме свържат с каютата на боцмана, Провървя ми. Беше се прибрал.

— Макдоналд? Тук е Старшият офицер. Прощавай, че ти се обаждам, Арчи, но имаме неприятности. Бенсън го няма.

— Главният стюард ли, сър? — Имаше нещо безкрайно успокояващо в този дълбок бавен глас, който не бе загубил нито частица от северошотландския си напевен акцент след двайсет години по море. Макдоналд никога не се изненадваше или вълнуваше от нещо. Беше повече от силната ми дясна ръка, на палубата — най-важното лице на кораба. И най-необходимият. — Значи сте претърсили помещенията на пасажерите и стюардите?

— Да. Нищо! Вземи няколко души, на вахта или не, няма значение, и минете по главните палуби. По това време на нощта повечето от екипажа е там. Разбери дали някой от тях не е виждал Бенсън или е чул нещо необикновено. Може да е болен, може да е паднал и да се е наранил, ако наистина е на борда.

— И ако не ни провърви? Предполагам, ново гадно претърсване, сър?

— Боя се, че да. Можеш ли да приключиш и да дойдеш горе за десет минути?

— Разбира се, сър!