Златното рандеву

— Много, много съжалявам — каза с нисък глас тя. — Нямах представа. Забавленията обичам, ала не злонамерените. Мислех си… е, мислех, че не съм опасна и че никой не се дразни. Аз мислех — е добре, — мислех, че това е безвредно и никой няма нищо против. И никога, никога не бих си помислила да поставям службата на някого под угроза.

— Ха! — казах аз.

— Не ми вярвате! — Все същият тих глас и ръката върху моята.

— Разбира се, че ви вярвам — казах неубедително аз. А после я погледнах в очите, което беше голяма грешка и много опасна работа, защото тези големи зелени очи, забелязах го за пръв път, имаха странната способност да се топят и разтапят, като при това нарушаваха ритмичното дишане на мъжа. Поне моето нарушиха. — Разбира се, че ви вярвам — повторих аз и този път обръчът на убеждението затегна дори и мен. — Моля ви, забравете грубостта ми. Но трябва да побързам, мис Биърсфорд.

— Може ли да дойда с вас, моля?

— О, по дяволите всичко, да! — из пъшках отегчено аз. Успях да се отскубна от очите и и пак задишах спокойна — Елате, ако искате!

В предния край на коридора, тъкмо зад входа на апратамента на Сердан, налетях на Карерас Старши. Пушеше пура и имаше този израз на доволство, който пасажерите неизменно получават, след като бъдат нагостени от Антоан.

— А, ето ви и вас, мистър Картър — каза той. — Чудех се защо не се върнахте на масата ни. Какво не е в ред, ако мога да запитам? Отвън пред входа са се събрали поне една дузина от екипажа. Мислех, че правилникът забранява…

— Чакат мен, сър. Бенсън — вероятно не сте имали възможност да го срещнете, откакто сте се качили, той е главният ни стюард — липсва. Тези отвън са група за претърсване.

— Липсва ли? — Сивите му вежди се надигнаха. — Какво, за бога… е, разбира се, вие си нямате представа какво му се е случило, иначе не бихте организирали това претърсване. Мога ли да помогна?

Поколебах се, помислих за мис Биърсфорд, която вече се бе измъкнала навън. Разбрах, че вече не мога да спра по никакъв начин някой или дори всички пасажери, ако искат да вземат участие, и казах:

— Благодаря ви, мистър Карерас. Не приличате на човек, който пропуска лесно.

— От едно тесто сме замесени, мистър Картър. Отминах загадъчната му забележка и забързах навън.

Безоблачна нощ, небе, обсипано с необичайно много звезди, мек топъл вятър, духащ от юг, умерен ход при насрещно течение, обаче неотговарящ на стабилизаторите ни „Дени-Браун“, които спокойно и без усилия можеха да си вършат работата. Една черна сянка се отдели от близката засенчена преграда и боцамнът Арчи Макдоналд пристъпи към мен. Въпреки солидните си килограми пристъпяше леко, като танцьор.

— Нещо ново, боцмане? — запитах го аз.

— Никой не е видял нещо, никой не е чул нищо. А тази нощ между осем и девет е имало поне една дузина хора.

— Мистър Уилсън там ли е? Ха, там е! Мистър Уилсън, вземете персонала от машинното и трима свободни моряци!

Главната палуба и долу! Ще знаете къде да търсите по това време — добавих горчиво. — Макдоналд, ти и аз ще вземем горните палуби. Лявата страна ти, дясната — аз. Двама моряка и един кадет. Половин час. После пак тук!

Пратих един човек да провери състоянието на лодките. Защо Бенсън би имал странното желание да влезе в лодка — не можех дори да си представя. А може би спасителните лодки винаги странно привличат тези, които искат да се скрият, макар че не можех да си обясня защо би пожелал да се крие. Пратих друг да претърси надстройката над мостика. Започнах да обхождам и различните каюти по лодковата палуба, каютата с картите, флагкаютата и радарната каюта, а мистър Карерас ми помагаше. Ръсти, нашият най-млад кадет, мина за проверка отзад, придружен от мис Биърсфорд, която изглежда бе предположила, и то правилно, че не съм в настроение за компанията и. Но Ръсти беше. Той винаги беше. Каквото и да му кажеше Сюзън Биърсфорд, за него нямаше никакво значение. А Ръсти беше неин роб и не го интересуваше какво си мислят другите. Ако тя го накараше да скочи в комина, ей така, просто заради нея, той би го направил и би счел това за чест. Представях си го как претърсва горната палуба — Сюзън Биърсфорд до него, а лицето му е с цвета на косата му.

На излизане от радарната каюта едва не се блъснах в него. Беше задъхан, като че ли бе бягал дълго. Видях, че съм сбъркал за лицето му в полумрака на палубата то изглеждаше сиво, като стар вестник.

— Радиокабината, сър! — задъхан изговори той и ме хвана за ръката, нещо, което иначе не би направил и в съня си. — Елате бързо, сър. Моля ви!

Аз вече тичах.

— Откри ли го?

— Не, сър, Мистър Браунел. — Браунел беше старшият ни радист. — Изглежда, че му се е случило нещо.

Стигнах до кабината за десет секунди, проврях се край бледите очертания на Сюзън Биърсфорд, застанала точно до вратата, прекосих до щормовата преграда и спрях.