Златното рандеву

Десет секунди минаха. Дванайсет. Петнайсет. Двайсет. Половин минута. Отпуснах измъчените си дробове — не бях поемал дъх през цялото това време — освободих Керолайн и стълбата.

— Е — казах аз, — докъде щяхте да стигнете? Доктор Керолайн се свлече бавно по двете стъпала към трюма, откъсна погледа си от ракетата, изгледа ме продължително с несъзнаващи очи и се усмихна.

— Знаете ли, мистър Картър, изобщо не ми мина през ума. — Гласът му се стабилизира и усмивката не беше на луд човек. Доктор Керолайн е знаел, че ще умре, а не беше умрял и нищо вече не можеше да бъде толкова лошо. Той бе открил, че долината на страха не се спуска вечно все по-надолу; все някъде има дъно и тогава пак започваш да се изкачваш.

— Първо сграбчихте макарата, след това автоматичната блокировка — му казах укорително аз. Кой можеше да ме упрекне, че съм лекомислен? — Сега обратното. Трябва да запомните.

Има неща, за които е невъзможно да се извинявате, затова той не се и опита. Каза разкаяно:

— Боя се, че от мен никога няма да стане моряк. Но сега поне знаем, че блокиращата пружина на прекъсвача не е чак толкова слаба, колкото се страхувахме, че е. — Усмихна се уморено. — Мистър Картър, мисля, че бих изпушил една цигара.

— Аз също — казах. След това беше лесно — е, сравнително лесно. Продължавахме да се отнасяме към Въртележката с най-голямо уважение — удареше ли се в някой друг ъгъл, можеше наистина да избухне, — но не с преувеличено уважение чак до степен на ужас. Изтеглихме я върху брезентите в другия край на трюма, пренесохме макарата при съответната стълба в лявата страна, подредихме две парчета брезент и одеялата от ковчега за легло на Въртележката между преградата и параходната стена, вдигнахме с макарата ракетата над преградата без акробациите, придружили първото прехвърляне, и я покрихме напълно с брезентите, върху които я бяхме влачили по пода.

— На сигурно ли е тук? — попита доктор Керолайн. Изглежда си бе възвърнал състоянието, което бих сметнал за нормално, с изключение на ускореното дишане и студената пот по веждите и лицето му.

— Никога няма да я видят. Никога няма дори да помислят да погледнат тук. Пък и защо ли?

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Възможно най-бързо да се махна оттук. Достатъчно съм си играл с щастието. Но първо ковчега — трябва да тежи, за да компенсира липсата на Въртележката и пак да се завие капакът.

— И после къде ще вървим?

— Вие няма да ходите никъде. Оставате тук. Обясних му защо трябваше да остане, ала съвсем не му се хареса. Обясних му по-подробно, изтъкнах му внимателно, така че да ме разбере, че единственият му шанс да оцелее е да остане тук, и той го разбра. И в крайна сметка страхът от сигурна смърт успя да спре съвсем разбираемата и почти истерична паника, която моето предложение бе предизвикала. А след онези петнайсет секунди, когато очаквахме избухването на Въртележката, нищо вече не можеше да изглежда тъй ужасяващо.

Пет минути по-късно затегнах капака на ковчега за последен път, мушнах отвертката в джоба си и напуснах трюма.

Стори ми се, че вятърът е стихнал малко; дъждът междувременно несъмнено се бе усилил, дори в гробния мрак на нощта можех да видя белотата на обутите ми в чорапи крака, когато тежките, гонени от вятъра капки се удряха в желязната палуба и отскачаха до глезените.

Използвах времето да осигуря пътя си напред. Нямаше вече прибързаност и след като най-лошото бе вече отминало, не възнамерявах да унищожа всичко и всички ни с необмислена припряност. Бях една черна сянка в една от най-тъмните нощи и никой призрак не би могъл да бъде и наполовина толкова тих. Веднъж една патрулна двойка мина покрай мен на път към задния край, веднъж аз минах покрай друга, сгушена безславно на завет в палуба „А“, за да се скрие поне за малко от студения дъжд. Никоя двойка не ме видя, нито дори заподозря присъствието ми, както и би трябвало да бъде. Кучето никога не хваща заека, защото самото нахранване е по-малко важно от живота.

Нямах начин да узная времето, но бяха минали поне двайсет минути, преди да се намеря за втори път пред радиокабината. Всяко съществено събитие през последните три дни, още от самото начало, по един или друг начин бе започвало от радиокабината; изглеждаше съвсем уместно тя да бъде сцена за изиграване на последния коз в ръката ми.

Катинарът висеше на скобата и беше заключен. Това означаваше, че вътре няма никой. Оттеглих се под прикритието на най-близката лодка и зачаках, фактът, че вътре нямаше никой, не означаваше, че скоро няма да дойде някой. Тони Карерас бе споменал, че подставените му хора на „Тикондерога“ съобщавали всеки час курса и местоположението. Карлос, мъжът, когото бях убил, сигурно е очаквал такова известие и ако то следваше да дойде, Карерас сигурно щеше да прати своя оператор да го приеме. В този предпоследен стадий на играта той не би оставил нищо на случайността. Нито пък аз на този същия етап: радистът, който нахълтва и ме залавя седнал до предавателя му, бе последното нещо, което бих си позволил да се случи.