Златното рандеву

Дъждът барабанеше безмилостно по приведения ми гръб. Не можех да стана по-мокър, отколкото бях, но можех съвсем да замръзна. Мръзнех, наистина много мръзнех и след петнайсет минути вече не можех да спра треперенето. На два пъти тихо преминаха часови — Карерас явно не рискуваше тази нощ — и на два пъти бях уверен, че ще ме спипат, така яростно се тресях, че трябваше да напъхам ръкава между зъбите си, за да не ме издаде тракането на зъбите. Но и в двата случая стражите ме отминаха разсеяно. Треперенето се усилваше. Нямаше ли да дойде най-после този проклет радист? Или бях надхитрил себе си, бях се измамил в предположенията си? Може би радистът нямаше да дойде.

Бях седнал на едно въже за спасителна лодка, навито на скрипец, и се надигнах нерешително на крака. Колко дълго трябваше да чакам там, преди да се убедя, че той няма да дойде? Или щеше да го стори след час или повече? Къде се криеше голямата опасност — като рискувам и вляза в радиокабината сега, с постоянната вероятност да бъда открит и заловен там, или да чакам един час, може би два, преди да направя своя ход, по което време най-вероятно щеше да бъде вече късно? По-добре да рискувам, помислих си аз, отколкото да разчитам на вероятностите, пък и сега, след като бях напуснал трюм N 4, единственият живот, който би бил пожертвуван заради грешките ми, би бил моят собствен. Сега, помислих си аз, ще го сторя сега. Направих три тихи стъпки, не повече. Радистът пристигаше. Аз направих три крачки назад.

Щракането на ключа в катинара, слабото скърцане на вратата, металическият звук на заключването и, блед проблясък на светлина зад спуснатите пердета. Нашият приятел се готви да приема, помислих си аз. Няма да остане дълго, ясно беше. Само колкото да запише последните данни за курса и скоростта на „Тикондерога“ — освен ако времето не беше съвсем различно на североизток, беше твърде невероятно „Тикондерога“ да е изменил местоположението си тази нощ — и да ги отнесе на Карерас на мостика. Предположих, че Карерас ще да е още там, би било съвсем неразумно да върви с радиста и да зареже мостика през последните няколко решителни часа, когато трябва лично да командва пялата операция, както бе правил досега. Просто го виждах как приема листа с цифри с последните подробности за движението на „Тикондерога“ с онази студена усмивка на задоволство и как прави изчисленията си по картата.

Тук мозъкът ми се скова. Сякаш някой бе дръпнал някакъв шалтер в мен и всичко се беше затегнало; сърце, дишане, разум и всички сетивни органи ги усещах така, както през онези страхотни петнайсет секунди, докато аз и доктор Керолайн бяхме очаквали избухването на Въртележката. Чувствах се така, защото внезапно и парализиращо в мен проблесна мисълта, която би трябвало да ми хрумне преди половин час, ако не бях прекалено зает да окайвам толкова себе си и теглилата си. Във всичко друго — а те не бяха малко неща — Карерас беше сигурен в себе си — постоянен, предпазлив и методичен — с изключение на едно: никога не беше се справял сам с карти, след като му предоставеха цифрите, без да иде и се посъветва със своя навигатор Старши офицер Джон Картър.

Умът ми пак заработи на бавна скорост, ала нямаше значение. Вярно, понякога той изчакваше няколко часа, вреди да извърши проверката, но тази нощ едва ли би чакал няколко часа, тъй като би станало много късно. Едва ли ни деляха повече от три часа до рандевуто с „Тикондерога“ и той щеше да провери незабавно. Не беше човек, който изпитва угризения, че ще буди болен човек посред нощ. Нищо не беше по-сигурно от това, че десет или петнайсет минути след пристигане на известието той ще се появи в лазарета, за да открие липсата на своя навигатор. За да намери вратата заключена отвътре. Да открие, че Макдоналд го чака с оръжие в ръка. Макдоналд имаше само един пистолет, Карерас можеше да повика четиридесет души савтомати. Всяко сражение в лазарета можеше да има само един край — бърз и окончателен. Просто виждах в съзнанието си тракащите из лазарета автомати, виждах Макдоналд и Сюзън, Булен и Марстън… Прогоних мисълта от главата си. Това беше поражението ми.

Щом радистът напуснеше кабината, ако влезех незабелязан, ако успеех необезпокояван да изпратя известието, колко време ми трябваше да се завърна в лазарета? Десет минути, не повече от десет минути, да речем седем-осем минути да стигна неоткрит до лявата страна отзад, където бях оставил трите въжета, вързани за парапета, да превържа едно за себе си, да грабна другото, да дам сигнал на боцмана, да се спусна във водата и да измина гмуркащия обратен път до лазарета. Десет минути? Осем? Знаех, че никога не бих успял за два пъти повече време, ако пътуването ми от лазарета до задната палуба можеше да бъде критерий: въпреки течението обратният път щеше да бъде двойно по-труден, а първото пътуване едва ли не беше моят край. Осем минути? Вероятността беше никога повече да не се завърна.