Зной в полунощ

— Полковник Олмо, ако обичате.

— Кой го търси?

— Казвам се Пол Карпинтър. От… — едва не се изпусна да каже „Самурай индъстрис“, но се спря навреме: — … „Киоцера-Мерк“. Сътрудник на Виктор Фаркас. Така му съобщете. Виктор Фаркас.

Изпитваше затруднение да се изразява ясно.

— Един момент.

Карпинтър зачака. Чудеше се какво да каже на Олмо. Дали да му издрънка всичко подробно за конспирацията. Не беше негова работа да му предава ултиматума. Той беше лакеят в цялата тази работа. От друга страна, именно той отстрани Фаркас и никой друг не знаеше за това. Той ли беше човекът, който трябваше да заеме мястото на Фаркас?

— По какъв въпрос се обаждате, господин Карпинтър? — попита глас отсреща.

Исусе Христе.

— От конфиденциален характер. Мога да разговарям единствено с полковник Олмо.

— Полковник Олмо отсъства в момента. Бихте ли разговаряли с дежурния офицер капитан Лопес Агуир?

— Олмо. Само Олмо. Моля ви. Изключително спешно е.

— Свързвам ви с капитан Лопес Агуир.

— Олмо — повтори Карпинтър и почти се разплака.

— Тук е Лопес Агуир — обади се груб и отегчен глас. — За какво става дума?

Карпинтър се вторачи в апарата в ръката си, сякаш държеше змия.

— Опитвам се да открия полковник Олмо. Въпросът е на живот и смърт.

Стараеше се да изрича думите членоразделно.

— Полковник Олмо отсъства в момента.

— Вече ми го казаха. Направете всичко възможно, за да ме свържете. Молбата ми е от името на Виктор Фаркас.

— Кой?

— Фаркас. Фаркас. От „Киоцера-Мерк“.

— С кого разговарям?

Карпинтър понечи да повтори името.

— Няма значение кой съм — продължи да завалва думите. — От значение е само това, че господин Фаркас трябва да съобщи нещо много важно на полковник Олмо и…

— Кой сте вие? За какво е всичко това? Да не сте пиян? Да не мислите, че имам време да разговарям с пияници?

Господи! Гласът на Лопес Агуир звучеше ядосано. В същия момент Карпинтър осъзна, че Лопес би могъл да прати хора да го арестуват на площада — някакъв подозрителен тип, нарушител на обществения ред. Да го хвърлят в някоя килия, в която щеше да се отбие, след като се наобядва, а защо не по някое време утре сутринта.

Затвори апарата и тръгна през площада, очаквайки някой офицер да изскочи иззад някоя палма и да му щракне електрическите белезници. Никой не се появи. Все още се намираше под въздействието на стимулантите и движенията му бяха прекалено резки. Това щеше да продължи поне още няколко часа.

Влезе в елеватора. Спусна се надолу към космодрума. Вероятно всички бяха там — Енрон, Йоланда, Давидов и хората му. Чакаха да хванат совалката в дванайсет и петнайсет, ако Олмо не успее да свали генералисимус Калаган от трона.

Забеляза някакъв часовник зад стъклената врата на елеватора. Дванайсет без петнайсет. Ако Давидов нямаше резервен вариант, крайният срок изтичаше, без съобщението да стигне до полковник Олмо. И това не беше най-важното. Най-важното беше, че ако след изтичането на деветдесетминутната отсрочка Олмо не успееше да направи нещо, бомбите щяха да избухнат.

Совалката беше напълно готова за излитане. Карпинтър видя блестящия и източен като стрела корпус, който се извисяваше зад придържащата конструкция. Навсякъде примигваха тревожни сигнални светлини. „Къде, по дяволите, е залата за пътници?“ — учуди се той.

Озова се в нещо като чакалня. Пет-шест местни хлапета се мотаеха нагоре-надолу. Карпинтър ги помнеше от пристигането си: бяха агенти, хитри посредници, които живееха на гърба на новодошлите. Огледа се за този, който го беше превел през митницата — Натасейниъл, така се казваше, — но не го видя. В този момент някакъв друг младеж с яко телосложение, руса коса и розово лице се приближи до него.

— Да ви помогна ли, господине? Аз съм редовен агент. Казвам се Клюдж.

— Имам билет за полета в дванайсет и петнайсет до Земята — отвърна Карпинтър.

— Минете през тази врата, господине. Да донеса ли багажа ви от сейфа?

Багажът му, доколкото въобще имаше багаж, беше останал в хотелската стая. Да върви по дяволите.

— Нямам багаж — каза Карпинтър. — Но търся едни приятели, които трябваше да пътуват със същата совалка.

— Сигурно вече са в залата за пътници. Или са се качили. Всъщност пътниците вече заеха местата си.

— Да сте ги видели да минават?

Той описа Енрон, Давидов и Йоланда. Очите на агента грейнаха, особено при описанието на Йоланда.

— Не са се появявали — отговори Клюдж.

— Сигурен ли сте?

— Познавам тези хора. Господин Енрон е от Израел. Познавам и госпожа Йоланда Бермудез. Също и другия, едрия, с ниско подстриганата коса — използва различни имена. Работих за господин Енрон и госпожа Бермудез, когато бяха тук последния път. Щях да ги видя, ако бяха минавали през последния един час.

Карпинтър го изгледа втрещен.

— По-добре минете в залата за пътници, господине — продължи Клюдж. — Всеки момент ще обявят последно повикване. Ако видя някой от приятелите ви, ще му кажа, че вече сте се качили, ако нямате нищо против.

Къде бяха изчезнали всички? Какво се беше случило, по дяволите?