Зной в полунощ

Карпинтър се беше отпуснал в гравитационното кресло и наблюдаваше Корнукопия през илюминатора. Беше невероятно спокоен. Чувстваше се като моряк, който току-що е преживял най-бурния ураган в живота си и сега корабът му се плъзга върху гладката и укротена океанска повърхност.

Всичко беше уговорено. Ник Роудс се беше справил отлично: обяви в „Киоцера“, че разполага с кандидат за овакантеното от починалия Фаркас място в междузвездния екипаж, като направи необходимото, за да погледнат сериозно на кандидатурата му. След това успя да заобиколи всички трудности, произтичащи от обстоятелството, че Пол Карпинтър е уволнен служител на „Самурай“, помогна му да се справи с интервюто и с всички последвали процедури. За да го изпрати накрая на Корнукопия, където подготвяха екипажа за този необикновен полет.

— Гледайте — обади се някой от другата страна на пътеката. — Това са останките от взривения сателит.

Карпинтър не погледна. Знаеше, че из цялата зона L–5 имаше огромен брой парчета от Валпарайсо Нуево и че групите за прочистване щяха да събират телата месеци наред и да насочват най-големите отломъци в траектории, които да ги отведат на Слънцето, за да не паднат на Земята. Но нямаше никакво желание да види всичко това със собствените си очи.

Предпочете да погледне в противоположната посока: към Земята.

Каква красота!

Съвършено яркосиньо кълбо, прорязано от бели ивици. Причинените от човечеството рани бяха невидими. От тази височина не се виждаше нито мръсотията, нито разрухата, нито опустошението. Нововъзникналите печални пустинни райони, които само преди няколко поколения представляваха великолепни плодородни пояси, потъналите в изпарения джунгли, израснали върху изоставените градове, потопените крайбрежни ивици, натъпканите с боклуци океани, многоцветните отровни облаци във въздуха, печалните пространства почерняла и опустошена земя, които беше прекосил по време на безумното си пътуване до Чикаго и обратно. Не, гледката оттук, извън стратосферата, беше наистина великолепна.

Един пленителен свят. Бисер сред планетите.

„Отвратително е, че унищожихме всичко това — мислеше си Карпинтър. — Съсипахме собственото си гнездо в една изумителна оргия на глупостта, продължила векове наред, превърнахме този приказен и може би единствен свят в кошмарно място. Който сега продължава да се саморазрушава, вече вън от нашия контрол, така че не ни остава никаква друга възможност, освен да променим самите себе си, ако искаме да продължим да го населяваме.“

Какво друго би могъл да изпитва човек, наблюдавайки този син глобус на привидно съвършенство и припомняйки си в какво бяха успели да превърнат хората този някогашен Рай освен гняв, болка, ярост, мъка и отчаяние? Какво друго би могъл да направи, освен да зареве от ужас?

И все пак… и все пак…

„Погледни на нещата в перспектива — каза си Карпинтър. — Пораженията са само временни. Всичко ще се оправи. Не скоро, разбира се. Щом като планетата е ранена, тя ще излекува раните си. Щом като сме я замърсили, тя ще се прочисти. Непременно. Непременно. Всичко ще се възстанови. След сто, след хиляда, след милион години, колкото е необходимо, но всичко ще се възстанови. Планетата има безкрайно много време. Ние нямаме, но тя има. Животът ще продължи. Не непременно нашият, но някакъв живот. След като се оказахме толкова лоши стопани на своята собствена Земя, нека ни измести нещо друго, нека. Един вид се проваля, друг заема мястото му. Животът е упорит. Животът е жилав.“

— Пътниците за Корнукопия да се подготвят за слизане — обяви глас по високоговорителя.

Насреща им блещукаха спиците на изследователския сателит на „Киоцера“. Карпинтър хвърли безучастен поглед наоколо. Пред очите му все още беше гледката на Земята. Беше изпаднал в някакво състояние на откровение.

Представи си образа на новата раса, която Ник Роудс ще създаде. Някакви чудовища, покрити с люспи, с опулени очи, ципести крака и зелена кръв. И какво от това? В своите очи те ще изглеждат красиви. В своите очи те наистина ще бъдат красиви. Върху тази нова и странно преобразена Земя те ще се чувстват у дома си, ще дишат променения въздух и ще понасят с лекота страхотния зной.

Представи си Роудс и Изабел, намерили най-после мир в съвместния си живот, една чудесна двойка, която старее с годините. И деца, може би. Малки чудовища. Някаква нова раса. Животът продължава.

Совалката вече кацаше. Трима-четирима пътници се бяха приготвили за слизане. Когато обявиха името му, Карпинтър мина напред и излезе през люка.

Оттук Корнукопия му заприлича на Оукландското пристанище: гола повърхност и голи стени, никакви растения, нищо друго освен метални елементи и утилитаристични метални конструкции. Чудесно. Не идваше на почивка.

— Господин Карпинтър? Насам, моля.

Очакваха го двама служители на „Киоцера“. Поведоха го през мрачни и пусти коридори.

Стигнаха до врата с блестящ надпис:

ПРОЕКТ ДЪЛЪГ СКОК

САМО ЗА СЛУЖЕБНИ ЛИЦА

„Това трябва да е мястото“ — помисли си Карпинтър.

Наистина дълъг скок. Чак до някоя друга звезда.