Зной в полунощ

По-скоро му бе трудно да проумее как е възможно да съществуват места, където гравитацията е еднаква и постоянна навсякъде. Никога не бе стъпвал на Земята или на която и да е от останалите естествени планети, а и нямаше особено желание да ги посети. Колониите на Марс и Ганимед бяха само за учени, а Луната беше много грозно място. Колкото до Земята, трябва да си луд, за да искаш да отидеш там дори на кратко посещение. Достатъчно бе да си помислиш за нея, за да те заболи стомахът.

Дежурният по охрана на карантинния пропуск бе андроид с плоско пластмасово лице. Името му, или етикетът, или каквото го наричаха изобщо, бе нещо като Велкро Ексон. Беше го виждал на това място и преди. Приближи се, при което андроидът го погледна и попита:

— Пак ли на работа, Хуанито?

— Нали трябва да се яде.

Андроидът повдигна рамене. По всяка вероятност яденето нямаше особено значение за него.

— Не работеше ли за онзи, търговеца на плутоний от Общността?

— Какъв търговец на плутоний? — усмихна се Хуанито.

— Разбира се — добави андроидът. — Слушам те.

И протегна жълтеникавата си като восък ръка. На Валпарайсо Нуево човек трябва да дава рушвет и на машините. Хуанито пъхна петдесеткалаганова карнетка в дланта му. Обичайната такса за незаконно влизане в митническата зона бе само трийсет и пет кали, но той знаеше, че винаги трябва да добавиш нещо отгоре, особено когато имаш вземане-даване с представител на властта. В края на краищата той не беше длъжен да го пропусне вътре. Понякога агентите бяха повече от новопристигналите динко и тогава всичко зависеше единствено от охраната. Така че всъщност разликата в сумата беше една предвидлива инвестиция.

— Благодаря ти от сърце — каза андроидът. — Много ти благодаря.

И бутна скенера настрана, а Хуанито влезе в митническата зона и се огледа да открие своята мишена.

В момента новите динко се намираха в дезинфекционната камера. Те не криеха раздразнението си от тази принудителна мярка — което се случваше винаги, — но охраната невъзмутимо ги побутваше да преминат под розовите, зелените и жълтите струйки газ, равномерно издухвани от скритите в тавана дюзи. Никой не можеше да напусне митническата зона, без да мине през камерата. Върховния изпитваше параноичен ужас да не би някакви екзотични микроорганизми да проникнат в затворения екологичен цикъл на Валпарайсо Нуево. Върховния изпитваше параноичен ужас и по много други причини. Той бе едноличен и абсолютен управник на този малък сателитен свят вече в продължение на трийсет и седем години, така че тежката форма на параноя, от която страдаше, не можеше да учуди никого.

Хуанито опря чело в извитата стъклена врата и се втренчи в пъстроцветната дезинфекционна мъгла. Останалите агенти започнаха да пристигат. Хуанито ги наблюдаваше как набелязват вероятния си клиент, измъкват го от групата и му предлагат офертата си. Повечето динко веднага приемаха, но както винаги, имаше и такива, които отхвърлят каквито и да е странични услуги, предпочитайки да се справят сами. „Задници — помисли си Хуанито. — Ще им уврат главите.“ Не беше възможно да започнеш на Валпарайсо без агент, колкото и страшен да си. В края на краищата това бе зона за свободна инициатива. Ако познаваш правилата, никога няма да имаш никакви неприятности. Но ако не ги познаваш, няма да ти е леко.

Време бе да се захваща, прецени той.

Не беше трудно да открие слепеца. Бе много по-висок от останалите динко, истински гигант: огромен, трийсет и няколко годишен мъж с дълги крайници, едър кокал и мощни мускули. Челото му блестеше като прожектор. Слабата гравитация не го затрудняваше особено, независимо че бе сляп. Движенията му бяха свободни, уверени и почти грациозни. Като останалите пътници, и неговата кожа бе загрубяла и на петна — характерна особеност за всички земни жители, които се пържеха под лъчите на убийственото си огнено слънце.

Хуанито приближи и го заговори:

— Ще бъда вашият агент, господине. Хуанито Холт. — Едва стигаше до лакътя му.

— Агент?

— Услуги за новопристигнали. Уреждане на проблеми с визите. Митнически улеснения, обмен на валута, хотелски резервации, осигуряване на поданство при желание на клиента. Както и всякакви специални услуги по договаряне.

Хуанито отправи очакващ поглед към пустото лице. Безокият насочи поглед към него по начин, който го накара да изпита усещането, че го гледа вторачено. Това усещане беше зловещо. Но още по-зловещо беше усещането, че безокият го вижда съвършено ясно. За миг Хуанито се поколеба кой кого ще контролира.

— Какви са специалните услуги?

— Всичко, от което се нуждаете.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко. Това е Валпарайсо Нуево, господине.

— Какъв е хонорарът?

— Две хиляди калаганос седмично. Специалните услуги се заплащат допълнително по договаряне.

— В долари колко прави?

Хуанито му съобщи сумата.

— Не е толкова лошо — отвърна слепият.

— Най-малко две седмици предплата.