Читаем Зной в полунощ полностью

— Сребърни кълбета, които се разпръскват в плоски линии. Задната страна на стола се прегъва на две и се увива около себе си. Леглото е лъчист басейн живак с издължени зелени шипове. Те са наредени една върху друга сини сфери, нанизани на плътен оранжев кабел. И тъй нататък.

— Сини? — попита Хуанито. — Оранжев? Но как разпознаваш цветовете?

— Също като теб. Един цвят наричам син, а друг оранжев. Нямам представа дали напомнят твоето синьо и оранжево, но какво от това? Моето синьо за мен е винаги синьо. И се различава от цвета, който аз виждам като червен или зелен. Оранжевото винаги е оранжево. Въпрос на взаимовръзки. Схващаш ли?

— Не — отвърна Хуанито. — Как успяваш да осъзнаеш нещата? Това, което виждаш, няма нищо общо с реалния цвят или форма, или разположение на каквото и да било.

— Грешиш, Хуанито — поклати глава Фаркас. — За мен това, което виждам, е именно реалната форма и цвят, и местоположение. Такова е моето възприятие за нещата. Ако сега можеха да ретрофират очите ми, имайки предвид, че шансът за успех на подобна операция е петдесет на петдесет и при това е изключително рискована, щеше да ми е изключително трудно да се ориентирам във вашия свят. Би ми отнело години, докато се науча. Или може би цял живот. Но аз чудесно се справям и в моя свят. Опипвайки нещата, разбирам, че „реалната“ им форма не отговаря на онова, което виждам със своето сляпо зрение. Но аз си имам своите логически съответствия. Схващаш ли? Моето възприятие за стол е винаги едно и също, макар да знам, че всъщност столовете изобщо не изглеждат така. Ако ти можеше да видиш нещата така, както аз ги виждам, щеше да ти се стори, че си попаднал в някакво друго измерение. А и наистина това е друго измерение. Чисто и просто информацията, с която боравя аз, е различна от вашата. Но наистина виждам, макар и по своему. Възприемам предметите и установявам взаимовръзки помежду им, и имам пространствена ориентация също като теб. Не можеш ли да проумееш това, Хуанито?

Хуанито се замисли. Това му звучеше много странно. Да възприемаш света като през криво огледало, някакви петна, сфери, оранжеви кабели и блещукащи басейни живак. Странно и необяснимо.

— И така си се родил, а? — попита след малко той.

— Да.

— Някакво генетично заболяване ли е?

— Не е заболяване — отвърна спокойно Фаркас. — Подложили са ме на експеримент. Някакъв специалист по генетични трансплантации ме е подредил още в утробата на майка ми.

— Ясно — рече Хуанито. — Това беше първото, което си помислих, когато те видях да слизаш от совалката. Нещо свързано с присаждане на тъкани. Но защо… защо… — запъна се той. — Неприятно ли ти е да говорим за това?

— Не особено.

— Защо родителите ти са се съгласили…

— Не са имали никакъв избор, Хуанито.

— Но това не е ли незаконно? Принудително присаждане?

— Разбира се — каза Фаркас. — И какво?

— Но кой би посмял да посегне на…

— Това се е случило в свободната държава Казахстан, за която ти никога не си чувал. Тя е една от държавите, възникнали след разпадането на Съветския съюз, за който ти също едва ли си чувал. Първото разпадане станало преди сто, сто и петдесет години. Баща ми бил унгарски консул в Ташкент. Убили го по време на Второто разпадане, което наричат Войната за реставрация. Майка ми била бременна и я принудили да се подложи на експерименти за предродилна генетична хирургия, провеждани от китайски знахари. Успели да постигнат забележителни резултати. Опитвали се да създадат нов вид човешки същества в служба на републиката. Експериментът, на който съм бил подложен, целял да разшири човешките сетивни способности. Очаквали да придобия не само нормално, но и сляпо зрение, но опитът излязъл несполучлив.

— Говориш толкова спокойно за всичко това — учуди се Хуанито.

— Какъв смисъл има да се ядосвам?

— И баща ми все това повтаряше: „Не се ядосвай напразно, а си оправи сметките.“ Бил е политик в Централноамериканската империя. Когато революцията се провалила, намерил убежище тук.

— Така постъпи и хирургът, който извърши предродилната ми трансплантация — добави Фаркас. — Преди петнайсетина години. И все още е тук. Бих искал да го открия.

— Обзалагам се, че ще успееш — заяви Хуанито.

Вече всичко застана на мястото си.

* * *

Прозорецът в стаята на Карпинтър, която се намираше на трийсетия етаж на мръсния стар хотел „Манито“ в центъра на Спокейн, гледаше направо на изток. Карпинтър живееше тук вече година и половина, но никога не бе пускал щорите. Ослепителният блясък на първите лъчи на слънцето, поело отново на запад в цялото си убийствено величие, напичайки по пътя си изтощената повърхност на северноамериканския континент, беше сутрешният му сигнал за събуждане.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Классическая проза / Классическая проза ХX века / Проза
Купец
Купец

Можно выйти живым из ада.Можно даже увести с собою любимого человека.Но ад всегда следует за тобою по пятам.Попав в поле зрения спецслужб, человек уже не принадлежит себе. Никто не обязан учитывать его желания и считаться с его запросами. Чтобы обеспечить покой своей жены и еще не родившегося сына, Беглец соглашается вернуться в «Зону-31». На этот раз – уже не в роли Бродяги, ему поставлена задача, которую невозможно выполнить в одиночку. В команду Петра входят серьёзные специалисты, но на переднем крае предстоит выступать именно ему. Он должен предстать перед всеми в новом обличье – торговца.Но когда интересы могущественных транснациональных корпораций вступают в противоречие с интересами отдельного государства, в ход могут быть пущены любые, даже самые крайние средства…

Александр Сергеевич Конторович , Евгений Артёмович Алексеев , Руслан Викторович Мельников , Франц Кафка

Фантастика / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Попаданцы / Фэнтези