Зной в полунощ

— Сребърни кълбета, които се разпръскват в плоски линии. Задната страна на стола се прегъва на две и се увива около себе си. Леглото е лъчист басейн живак с издължени зелени шипове. Те са наредени една върху друга сини сфери, нанизани на плътен оранжев кабел. И тъй нататък.

— Сини? — попита Хуанито. — Оранжев? Но как разпознаваш цветовете?

— Също като теб. Един цвят наричам син, а друг оранжев. Нямам представа дали напомнят твоето синьо и оранжево, но какво от това? Моето синьо за мен е винаги синьо. И се различава от цвета, който аз виждам като червен или зелен. Оранжевото винаги е оранжево. Въпрос на взаимовръзки. Схващаш ли?

— Не — отвърна Хуанито. — Как успяваш да осъзнаеш нещата? Това, което виждаш, няма нищо общо с реалния цвят или форма, или разположение на каквото и да било.

— Грешиш, Хуанито — поклати глава Фаркас. — За мен това, което виждам, е именно реалната форма и цвят, и местоположение. Такова е моето възприятие за нещата. Ако сега можеха да ретрофират очите ми, имайки предвид, че шансът за успех на подобна операция е петдесет на петдесет и при това е изключително рискована, щеше да ми е изключително трудно да се ориентирам във вашия свят. Би ми отнело години, докато се науча. Или може би цял живот. Но аз чудесно се справям и в моя свят. Опипвайки нещата, разбирам, че „реалната“ им форма не отговаря на онова, което виждам със своето сляпо зрение. Но аз си имам своите логически съответствия. Схващаш ли? Моето възприятие за стол е винаги едно и също, макар да знам, че всъщност столовете изобщо не изглеждат така. Ако ти можеше да видиш нещата така, както аз ги виждам, щеше да ти се стори, че си попаднал в някакво друго измерение. А и наистина това е друго измерение. Чисто и просто информацията, с която боравя аз, е различна от вашата. Но наистина виждам, макар и по своему. Възприемам предметите и установявам взаимовръзки помежду им, и имам пространствена ориентация също като теб. Не можеш ли да проумееш това, Хуанито?

Хуанито се замисли. Това му звучеше много странно. Да възприемаш света като през криво огледало, някакви петна, сфери, оранжеви кабели и блещукащи басейни живак. Странно и необяснимо.

— И така си се родил, а? — попита след малко той.

— Да.

— Някакво генетично заболяване ли е?

— Не е заболяване — отвърна спокойно Фаркас. — Подложили са ме на експеримент. Някакъв специалист по генетични трансплантации ме е подредил още в утробата на майка ми.

— Ясно — рече Хуанито. — Това беше първото, което си помислих, когато те видях да слизаш от совалката. Нещо свързано с присаждане на тъкани. Но защо… защо… — запъна се той. — Неприятно ли ти е да говорим за това?

— Не особено.

— Защо родителите ти са се съгласили…

— Не са имали никакъв избор, Хуанито.

— Но това не е ли незаконно? Принудително присаждане?

— Разбира се — каза Фаркас. — И какво?

— Но кой би посмял да посегне на…

— Това се е случило в свободната държава Казахстан, за която ти никога не си чувал. Тя е една от държавите, възникнали след разпадането на Съветския съюз, за който ти също едва ли си чувал. Първото разпадане станало преди сто, сто и петдесет години. Баща ми бил унгарски консул в Ташкент. Убили го по време на Второто разпадане, което наричат Войната за реставрация. Майка ми била бременна и я принудили да се подложи на експерименти за предродилна генетична хирургия, провеждани от китайски знахари. Успели да постигнат забележителни резултати. Опитвали се да създадат нов вид човешки същества в служба на републиката. Експериментът, на който съм бил подложен, целял да разшири човешките сетивни способности. Очаквали да придобия не само нормално, но и сляпо зрение, но опитът излязъл несполучлив.

— Говориш толкова спокойно за всичко това — учуди се Хуанито.

— Какъв смисъл има да се ядосвам?

— И баща ми все това повтаряше: „Не се ядосвай напразно, а си оправи сметките.“ Бил е политик в Централноамериканската империя. Когато революцията се провалила, намерил убежище тук.

— Така постъпи и хирургът, който извърши предродилната ми трансплантация — добави Фаркас. — Преди петнайсетина години. И все още е тук. Бих искал да го открия.

— Обзалагам се, че ще успееш — заяви Хуанито.

Вече всичко застана на мястото си.

* * *

Прозорецът в стаята на Карпинтър, която се намираше на трийсетия етаж на мръсния стар хотел „Манито“ в центъра на Спокейн, гледаше направо на изток. Карпинтър живееше тук вече година и половина, но никога не бе пускал щорите. Ослепителният блясък на първите лъчи на слънцето, поело отново на запад в цялото си убийствено величие, напичайки по пътя си изтощената повърхност на северноамериканския континент, беше сутрешният му сигнал за събуждане.