Зной в полунощ

Напоследък си изкарваше прехраната като метеоролог в този съсипан от сушата земеделски район. Работата му се състоеше в това, да преценява кога фермерите биха могли да очакват валежи в източните части на щата Вашингтон — следващия месец, следващата година, или изобщо кога. Поначало валежите тук бяха изключителна рядкост и фермерите бяха изцяло зависими от прогнозите на Карпинтър за предстоящите седмици и месеци. Той бе техният гадател, техният жрец.

Какво ли не бе работил. Преди да го назначат за метеоролог, беше товарен диспечер на една от совалките на „Самурай индъстрис“, преди това беше куриер, преди това — всъщност вече не си спомняше. Като добър надничар Карпинтър се захващаше с всичко, което му предложеха, и полагаше усилия да усвои уменията, които всяка нова работа изискваше.

И току-виж един ден седнал в някой от офисите на върха на пирамидата „Самурай“ в Ню Токио в Манитоба. Там се помещаваше щабквартирата на „Самурай“ също както в Ню Киото в Чили се намираше административният център на основния конкурент на „Самурай“, мощния тръст „Киоцера-Мерк“. Ню Токио или Ню Киото — все тая. Името на едното беше разместеното име на другото. Но всеки искаше да проникне в техните генерални щабове. Това беше същността на въпроса, да попаднеш в японската прегръдка, да станеш щабен плъх, администратор, номенклатура. Намърдаш ли се веднъж вътре, беше до живот. Не бе кой знае каква цел, но единствено възможната за него. Или участваш в играта, или не участваш.

В шест и трийсет сутринта на този ден в края на пролетта, когато стаята му вече преливаше от светлина и Карпинтър бе започнал да се разсънва, апаратът за пряка връзка с компанията внезапно избръмча, мониторът срещу леглото му просветна и се разнесе познат алтов глас:

— Надигай се, надничарю Карпинтър. Пей с мен химна на „Самурай индъстрис“: „Сърцата ни са чисти, мислите ни са светли и отдадени единствено на теб, любима Компанийо.“ Прекалено рано ли те събуждам, надничарю Карпинтър? По Западното крайбрежие отдавна е сутрин, нали? Буден ли си? Сам ли си? Включи камерите! Искам да видя ослепителната ти усмивка. Обажда се твоята любима Джийн.

— Пощади ме, за бога — измърмори Карпинтър. — Още не съм на себе си.

Той присви очи към монитора. Оттам го гледаше широкото евразийско лице на Джийн Гейбъл със своите тъмни очи и категорично изваяни черти. Само няколко леки промени в брадичката и скулите и лицето й съвсем спокойно можеше да мине за мъжко. Карпинтър и Джийн се бяха сприятелили, докато работеха в един и същи офис на „Самурай“ в Сейнт Луис. Бяха само приятели, не любовници. Това беше преди четири години. Сега тя беше в Париж, а той в Спокейн — компанията постоянно разместваше служителите си. Но не преставаха да поддържат връзка.

Той включи камерите, позволявайки й да огледа неприветливата му стая и разхвърляното легло и да надникне във все още мътните му от съня очи.

— Някакви проблеми?

— Нищо ново. Но имам новини.

— Добри или лоши?

— Зависи от коя страна ще ги погледнеш. Намерила съм ти работа. Но първо иди и си измий лицето. И зъбите. И се среши малко. Ужасно изглеждаш, ако не ти е известно.

— Ти си тази, която се обажда по мръкнало и ме кара да включа камерите.

— В Париж денят вече приключва. Изчаках, колкото ми бе възможно. Хайде, върви да се наплискаш. Няма да те оставя на мира.

— В такъв случай се обърни на другата страна. Не съм облечен прилично.

— Чудесно — ухили се тя и продължи да гледа от монитора.

Карпинтър вдигна рамене и се измъкна гол от леглото, без да изключва камерите. „Нека гледа, щом иска — помисли си той. — Може да й е от полза.“

Беше жилест трийсетинагодишен мъж с дълга до раменете руса коса и кафява брада и се гордееше по момчешки с телосложението си: издължени, плоски мускули, стегнат корем и як пенис. Прекоси стаята и мушна глава под звуковия душ в помещението за почистване. Уредът изпука и запулсира.

За секунда се почувства освежен и почти напълно буден. Защитният инжектор стоеше върху тоалетката, вдигна го и без да мисли, взе сутрешната си доза. Всеки започваше деня си така: ставаш от леглото, измиваш се, изпикаваш се и вземаш дозата си с инжектора. Яростното слънце вече сипеше огън и жупел отвън и никой не смееше да излезе, без да е подновил защитната си покривка.

Карпинтър уви хавлия около кръста си и се върна пред монитора. Джийн го наблюдаваше усмихната.

— Така е по-добре — каза тя.

— Имаш право — съгласи се той. — Значи си ми намерила работа?

— Мога да ти намеря. От теб зависи. Когато разговаряхме последния път, ми каза, че си на път да се побъркаш в твоя Спокейн и повече не си в състояние да чакаш да те преместят на друга служба. Все още ли си на същото мнение, Пол? Все още ли искаш да се махнеш от Спокейн?

— Какво? Веднага съм готов да се махна!

Пулсът му се ускори. Ненавиждаше това място. Работата му като метеоролог в този забутан град му се струваше абсолютно загубено време.

— Ако искаш, мога да те изтегля. Искаш ли да станеш морски капитан?