Зной в полунощ

— Морски капитан — повтори Карпинтър с безизразна интонация. — Морски капитан.

Все пак успя да го шашне. Не беше очаквал подобно нещо. Все едно го бе попитала дали иска да се превърне в хипопотам.

Мина му през ума, че си прави някаква тъпа шега с него. Беше прекалено рано сутринта, за да се опитва да го развесели по този начин. Пък и не беше в нейния стил.

— Сериозно ли говориш? — попита той. — За „Самурай“ ли става дума?

— Естествено, че за „Самурай“. Не е по моите възможности да ти сменя компанията. Но мога да ти уредя преместване, ако искаш. Ледовлекачът „Тонопа Мару“, който се подготвя да отплува от Сан Франциско, търси капитан, необходимо ниво единайсет. Съобщението пристигна тази сутрин. Ти нали си ниво единайсет, Пол?

Карпинтър не искаше да бъде неблагодарен. Беше много мила жена и вземаше проблемите му присърце. Но се чувстваше прекалено объркан от всичко това.

— Но какво, по дяволите, знам за управлението на ледовлекачи, Джийн?

— А какво, по дяволите, знаеше за метеорологията или за диспечерството, или за десетките други професии, които си работил, преди да ги започнеш? Бог си знае работата. Бог и „Самурай индъстрис“. Те ще те научат на каквото трябва. Много добре знаеш. Дават ти подходящото индоктринационно кубче, зареждаш се и само след два часа си точно толкова добър, колкото е бил Колумб. Виж, ако не ти допада идеята да станеш моряк…

— Не. Чакай. Кажи ми нещо повече. Работата осигурява ли следващо ниво?

— Разбира се. Изкарваш осемнайсет месеца на борда на скапаната си лодчица, влачиш айсберги на буксир насам-натам, държиш изкъсо шибания си, но способен екипаж, и накрая получаваш ниво десет без никакви проблеми. Демонстрация на управленски умения при тежки условия. Преместват те в Европа и поемаш по административната стълбица, която те отвежда право до високите етажи в Ню Токио. Веднага щом пристигна съобщението, се сетих за теб.

— Как мястото е останало свободно? — попита Карпинтър. Обикновено службите, които гарантираха придвижване по стълбицата, се заемаха още преди съобщението да бъде разпространено по информационната мрежа дори и да бяха непривлекателни. — Как не го е грабнал някой от корабния отдел?

— Направил го е — отвърна Джийн. — Вчера. Но след два часа излязъл лотарийният му номер и той запрашил към някой от сателитите с първата совалка без дори да си събере багажа. От компанията наредиха на личен състав веднага да попълнят мястото с ниво единайсет. Компютърът изплю пет имена, между които беше и твоето. Реших да ти се обадя, преди да правя проверки за останалите четирима.

— Страхотно.

— Напразно ли си хабя приказките?

— Обичам те, Джийн.

— Това го знам. Искаш ли работата?

— Кажи ми програмата.

— Ще имаш петседмичен преходен период. Достатъчно време, за да уредиш нещата с наследника си в Спокейн, да отидеш до Фриско за индоктринационния курс и дори да прескочиш до Париж, за да се нахраниш като хората и да полудуваш, ако имаш сили.

В очите й проблеснаха обичайните иронични искри, но му се стори, че съзира в тях и едва доловим копнеж. Когато работеха в Сейнт Луис, често флиртуваха и в компания винаги създаваха впечатление, че са любовници. Но всичко бе само игра. Някой я бе травмирал някога — емоционално, не физически, — но Карпинтър никога не я бе разпитвал. Просто знаеше, че е безполова. За съжаление, защото той не беше.

— Няма да е лошо — каза той. — Няколко дни в Париж. Сена. Площад „Конкорд“. Ресторантът на върха на Айфеловата кула. Лувърът в дъждовен ден.

— Тук всеки ден е дъждовен.

— Толкова по-добре. Шуртяща от небето вода право върху главата ти — това е истинско чудо, Джийн. Ще се съблека чисто гол и ще танцувам така по целия „Шан-з-Елизе“.

— Стига си се фукал. И без това ще те арестуват на втората секунда. На всеки ъгъл има полицай. Андроиди, много са строги. „Mon Dieu, monsieur — s’il vousplait vos vêtements!“

— Ще им кажа, че не разбирам френски. Ще танцуваш ли заедно с мен?

— Не. Не и гола по „Шан-з-Елизе“.

— В такъв случай в голямата бална зала на Жорж Пети.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Жорж Пети.

— Обичам те, Джийн.

Никога нямаше да я срещне в Париж, беше сигурен. Докато уреждаше формалностите за ледовлекача, щяха да я прехвърлят или в Тиера дел Фуего, или в Хонконг, или в Канзас.

— Обичам те — отвърна тя. — Пази се, Пол.

— Няма проблеми — приключи Карпинтър.

Минаха десет дни, докато получи потвърждение за прехвърлянето. Беше започнал да мисли, че Джийн няма да успее да уреди нещата. Цели деветнайсет часа не бе напускал Метеорологичната служба на „Самурай“ в Спокейн. От два дни никой не бе преставал да работи. Беше обявена токсична опасност от пета степен, най-тежката през последните три-четири години, и целият екип бе преминал на двусменна непрекъсната работа, проследявайки необичайното придвижване в горните атмосферни пластове, което заплашваше цялото Западно крайбрежие.