Зной в полунощ

— Ето — обърна се той към Маккарти, — тези изобари показват променящите се градиенти. Ето тук, по границата на Айдахо, нали виждаш? Ясно личи отслабването на токсичния поток. А ето тази вълна откъм Канада, нали я виждаш, отмества като гигантска ръка цялата маса нататък.

Всяка изречена от него дума беше абсолютна глупост. Наистина беше видял да настъпват някакви промени, преди момичето да го бе прекъснало, но сега изобщо не бе в състояние да разбере какви точно биха могли да бъдат те.

Маккарти гледаше замислено монитора.

— Ще бъде невероятно, ако тази проклетия просто изчезне ей така, нали? — попита той.

— Имаш право. Но виж, Рос — Карпинтър рядко използваше собственото му име. — Ето тук, тук и тук. И особено тук. Знам, че в момента прилича на запечено лайно, но преди малко съвсем определено усетих как целият поток започва да се премества встрани в наша полза и промяната в градиентите по цялата периферия. Погледни това. И това.

— Ъхъ — кимна Маккарти. — Да, да.

Карпинтър знаеше, че той нищо не разбира. На ниво десет бяха нужни съвсем повърхностни технически умения. Важни бяха управленските умения, каквито Маккарти някога може би бе притежавал.

— Сам виждаш, нали? Одеве разчитах единствено на интуицията си, но новопостъпващата информация показва същото. Смятай, че се е разминало. Нали сам виждаш, Рос?

Маккарти продължаваше да кима.

— Точно така. Чудесно. Великолепно. Слушай, Пол, ще откажеш това прехвърляне, нали? Остани при нас. Нуждаем се от способностите ти.

Карпинтър никога не го бе чувал да се моли. Задоволството, което изпита, бе моментално изместено от чувство на презрение.

— Не мога, Рос. Трябва да се размърдам. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Но нима капитан на някакво си корабче…

— Каквото и да е. В момента нямам друга възможност.

Изведнъж му се зави свят. Усети, че очите го болят.

— Хей, Рос, нали нямаш нищо против да се прибера? Направо съм грохнал и нищо свястно повече не бих могъл да направя днес. Най-страшното премина. Кълна ти се, че премина. Пускаш ме, нали?

— Да — измърмори разсеяно Маккарти. — Върви си, щом искаш. Но ако нещата се объркат, ще се наложи да те повикаме, независимо от всичко.

— Няма да се объркат, повярвай ми. Повярвай ми.

— И мини утре. Трябва да подготвим човек, който да те замести.

— Ще мина, разбира се.

Във фоайето внимателно постави дихателната си маска, която предпазваше гърлото и дихателната система от обичайните отпадъци във въздуха, и напусна сградата. Небето беше покрито с широки мръснозелени и черни ивици, през които припичаше зловещото око на слънцето, а влажният и нагорещен въздух тегнеше над земята като дебело мъхесто одеяло. Дори през маската усещаше как лютивият въздух дразни ноздрите му. Изпита облекчение, че не му се наложи да чака въздушния автобус. Скочи вътре и си проби с лакти място сред останалите маскирани пътници. След десет минути вече бе в хотелската си стая.

Хвърли маската напосоки и се метна върху леглото, както бе с дрехите, но бе прекалено възбуден, за да заспи.

Ама че свят, помисли си той. Кухненски умивалник, пълен с екологични катастрофи, които от стотина години непрекъснато се трупат върху главите ни. Еутрофикация. Червената вълна. Мутагенни взривове. Наводнени крайбрежни ивици. Необясними ураганни и термични катаклизми. Огромни пространства, покрити с изгоряла растителност, разлагаща се под лъчите на безмилостното слънце. Огромни орди от насекоми, които прекосяват цели континенти, унищожават всичко по пътя си и оставят опустошени земи след себе си. Екологичната катастрофа се развихряше по всички точки на земното кълбо, задълбочаваше се и придобиваше все по-големи размери.

Най-тежко бе положението в средните ширини, в умерените пояси, толкова плодородни навремето. Сега там почти не падаше капка дъжд. Загиващите гори, замествани постепенно от огромни пасища, пустошта, където не растеше дори трева, топящите се ледени шапки по полюсите, парниковият ефект, превърнал въздуха в отрова, наводнените крайбрежни райони със стърчащите над водата сгради. На други места пък проблем бяха неспирните или прекомерните валежи. Карпинтър си мислеше, че по този начин природата си отмъщава — превръща райони с приятен климат в подгизнали от влага и спарени от жегата джунгли, където пълзящите растения покриват магистралите, маймуните и алигаторите мигрират на север, а из градовете върлуват смъртоносни тропически болести.

Мина му през ума, че ако се е заблудил по отношение на токсичния облак и следващата седмица се случи нещо със Сиатъл и Портланд, Маккарти моментално ще го окачи на въжето. Ще бъде необходима изкупителна жертва и това ще бъде именно той. И вместо на ледовлекач, ще го натирят на някое забутано място като черноработник, откъдето Спокейн сигурно ще му се струва истински рай.