Зной в полунощ

— Някои — отвърна Хуанито. — Виждаш ли онзи мъж до прозореца? Не знам дали можеш да го видиш всъщност. На мен ми изглежда около шейсетгодишен, плешив, с дебели устни и без брадичка.

— Да, виждам го. Но по-другояче.

— Предполагам. Та този е участник в далавера с фалшиви стоки за петдесет милиона капблокски долара. Плаща солидно, за да живее тук. А онзи там — виждаш ли го? С русата мадама? Той е съвършен компютърен крадец и е обрал една сингапурска банка до шушка. Оня пък с мустаците — виждаш ли го? — се представял за папа. Можеш ли да повярваш? В Рио де Жанейро всички му повярвали.

— Чакай малко — прекъсна го Фаркас. — Откъде да знам, че не си измисляш всичко това?

— Не можеш да знаеш — усмихна се Хуанито. — Но не си измислям.

— Значи, седим си ние тук с теб и ти ми разкриваш самоличността на трима бегълци безплатно?

— Нямаше да е безплатно, ако ги търсеше.

— Ами ако ги търся? И твърдението ми, че търся някакъв си Ву Фаншуи е само прикритие?

— Но ти не търсиш нито един от тях — отвърна подигравателно Хуанито. — Стига глупости. Щях да знам.

— Прав си. Не ги търся. — Той отпи от мътнозеленото сладникаво питие. — И все пак защо тези мъже не са се постарали да се скрият по-успешно?

— Те мислят, че са — отвърна Хуанито.

Да откриеш следи, беше бавна и скъпа работа. Хуанито остави Фаркас да се мотае самичък по спиците на Валпарайсо Нуево и посети обичайните източници на информация: приятели на баща си, други агенти и дори главната квартира на Партията на единството, народната организация на Върховния, където не бе проблем да откриеш някого, който знае нещо и е готов да му се плати. Хуанито действаше внимателно. „Опитвам се да открия китаец на средна възраст“, само казваше той. Никой не питаше и в никакъв случай не би запитал защо го търси. Причината можеше да бъде всякаква — или някой му бе платил да го открие, или трябваше да му връчи спечелените на миналогодишната лотария в Ню Юкатан един милион капблокски долара, или нещо съвсем друго. На Валпарайсо никой не задаваше въпроси за причините. Всички спазваха правилото: твоят бизнес си е твой бизнес.

Познаваше един федериго, приятел на баща му от времето в Коста Рика, който познаваше една жена, която познаваше един мъж, който имаше познат, който беше висш чиновник в Статистическия отдел. На всяка крачка трябваше да плаща, но това бяха парите на Фаркас, или по-точно на „Киоцера — Мерк“ и в края на седмицата Хуанито вече имаше достъп до данните за имигрантите, съхранявани върху златни мегачипове. Те не съдържаха, разбира се, телефонния номер на Ву Фаншуи. Но от тях Хуанито научи, след като заплати осемстотин калаганос, колко етнически китайци живеят на Валпарайсо Нуево и преди колко време бяха пристигнали.

— Всичко деветнайсет души — докладва той на Фаркас. — Единайсет са жени.

— Така ли? Не е трудно да си смениш пола — каза Фаркас.

— Съгласен съм. Но пък всички жени са под петдесет години. Най-възрастният мъж е на шейсет и две. Първият е пристигнал преди девет години.

Фаркас не се притесни особено.

— Смяташ ли, че това изключва възможността да е някой от тях? Възрастта може да бъде променена толкова лесно, колкото и полът.

— Но датата на пристигане не може, доколкото ми е известно. А ти твърдиш, че твоят Ву Фаншуи е пристигнал преди петнайсет години. Следователно, ако не грешиш, не би могъл да е някой от тези китайци. Ако не е умрял досега, твоят Ву Фаншуи вероятно си е сменил расовата принадлежност.

— Не е умрял — каза Фаркас.

— Сигурен ли си?

— До преди три месеца беше жив и поддържаше редовна връзка със семейството си на Земята. Има брат в Ташкент.

— По дяволите. Тогава попитай брат му под какво име се подвизава тук.

— Попитахме. Но не научихме.

— Попитайте го по-настоятелно.

— Попитахме го прекалено настоятелно. Вече не е в състояние да ни предостави никаква информация.

За по-сигурно Хуанито провери деветнайсетимата китайци. Не струваше скъпо и не отне много време, а и съществуваше вероятност д-р Ву да е подправил по някакъв начин данните. Проверката не доведе до нищо.

Намери шестима от тях в един клуб в град Хавана де Куба в спица Б. Играеха на някаква китайска игра, смееха се и побутваха малките порцеланови пулове, докато той ги наблюдаваше отстрани. Не се държаха като бегълци. Това винаги личеше — една характерна изостреност на вниманието. Разбира се, не всички пристигаха на Валпарайсо, за да се скрият от закона, макар в повечето случаи причината да бе именно тази. Приличаха на компания от заможни китайски търговци, които се забавляваха. Успя да забележи също така, че и шестимата бяха по-ниски от него, което означаваше, че или никой от тях не е д-р Ву, който бе висок китаец, или д-р Ву бе скъсил краката си с петнайсет сантиметра, за да се дегизира по-успешно. Не бе невъзможно, но все пак беше малко вероятно.

Останалите тринайсет бяха или прекалено млади, или прекалено женствени, или нещо друго. Хуанито зачеркна всички от списъка си. От самото начало знаеше, че Ву положително вече не е китаец.