Зной в полунощ

Компанията гарантираше работа за цял живот, при положение че спазваш правилата, но всяка проява на безотговорност и отклонение от установената практика беше фатална. Не че те уволняваха — това се случваше изключително рядко. Но това означаваше край на изкачването по йерархичната стълбица, и то завинаги. Така че положението му в момента не беше никак за завиждане. Един разумен кариерист никога не би бил толкова категоричен в такава ситуация — беше оголил тила си абсолютно.

Майната му. Предчувствията му никога не го бяха подвеждали. Понякога можеш да разчиташ единствено на интуицията си.

И все пак, когато на другия ден тръгна към службата, след като бе прекарал дванайсет часа в леглото, имаше апокалиптичното усещане, че всички го очакват струпани в коридора, за да го вържат и да го екзекутират още щом се появи. Не се случи нищо такова. Маккарти го посрещна с лъчезарна усмивка. Очите му блестяха. Целият излъчваше добронамереност и гордост.

— Е? — попита Карпинтър.

— Всичко е наред! Улучи право в десетката, Пол. Безпогрешен си. Ти си истински гений, човече. Абсолютен гений си, шибано копеле! За бога, много ще ни липсваш, нали, приятели? Нали ще ни липсва?

Изглежда, метеорологичните диаграми бяха потвърдили интуитивните му заключения. Циклонните процеси най-после бяха възстановили обичайното си придвижване през нощта и целият този небесен боклук, който се бе довлякъл от средния запад и тровеше въздуха над планинските щати, щеше да бъде натикан покрай континенталната водоразделна линия, каквато представляваше билото на Скалистите планини, обратно в началното си положение. Маккарти едва ли някога бе изпитвал подобно щастие. Всеки негов жест го показваше.

Разбира се, нямаше нито празненство, нито шампанско. Маккарти не бе способен на такава щедрост; а и усилията, които полагаше, за да разиграва добронамерената си възторженост, бяха прекалено очевидни. Тя се стопи твърде скоро и Карпинтър отново усети скритата зад нея хладна раздразнителност. Не беше ли това обичайната завист на провалилия се началник към подчинения, постигнал блестящ успех? Или гневът, породен от дезертирането на един ценен служител? Каквато и да бе причината, Маккарти светкавично смени тона с обичайната си студенина и грубоватост и купонът се разтури, преди да бе започнал.

Време беше отново да се захваща за работа.

Казаха му, че документите му за преместване ще пристигнат следващата седмица от Австралия. Необходимо беше да попълни подробен формуляр, в който да опише параметрите на служебните си задължения, и това трябваше да стане преди прехвърлянето на новата работа.

Седна и започна да попълва формуляра.

По-късно, когато Маккарти излезе в обедна почивка, Карпинтър за първи път се обади на новите си работодатели от корабния отдел. Жената се казваше Санборн, ниво девет в централния офис на „Самурай“ в Манитоба. Гласът й излъчваше спокойствието и самочувствието на човек, който знае какво иска и как да го постигне: „пълна противоположност на мрачната раздразнителност на Рос Маккарти“, помисли си Карпинтър.

— Имаме изключителен екипаж — говореше Санборн. — А „Тонопа Мару“ е прекрасен кораб, последна дума на техниката. В момента е на ремонт на доковете на Сан Педро в Лос Анджелис и след десетина-петнайсет дни го връщат обратно. Щом приключите всички формалности в Спокейн, от вас се иска да отидете в Сан Франциско, да изкарате индоктринационния курс и да изчакате там пристигането на кораба. Ще се справите ли?

— Ще се справя — отвърна Карпинтър.

Няколко седмици платено шляене из Сан Франциско? Защо не? Бе отраснал в Лос Анджелис, но по-прохладният и малък северен град винаги му бе харесвал повече. Океанският бриз, мъглата, мостовете, прекрасните миниатюрни сгради, блещукащият син залив — чудесно. Чудесно. Ще си прекара идеално. Особено след Спокейн. Познаваше много хора във Фриско, стари приятели, добри стари приятели. Би било чудесно да се срещнат след толкова години.

Възбудата от предстоящите промени в живота му го облъхна като свеж вятър. Бог да благослови Джийни Гейбъл. Дължи й голяма благодарност. Още при първия си отпуск ще отлети до Париж и ще я отведе в най-скъпия ресторант. Или поне в най-скъпия, който той би могъл да си позволи.

Скоро възбудата му премина. Както се случва с всяко възторжено чувство. Но Карпинтър умееше да се наслаждава на кратките красиви мигове. Човек не трябва да подминава този рядък шанс. И без това животът на този свят не е никак лек и става все по-мъчителен.

Да, всеки следващ момент бе все по-мъчителен. Това бе самата истина.

* * *

— Името му е Ву Фаншуи — каза Хуанито. — Около седемдесет и петгодишен китаец — това е почти всичко, което знам, освен че ще паднат доста парички за намирането му. Предполагам, че няма чак толкова много китайци на Валпарайсо Нуево, нали?

— Надали е все още китаец — отвърна Клюдж.

— А може вече и да не е „той“ — добави Дилайла.

— Мина ми през ума — продължи Хуанито. — Дори да е така, не може да не го открием.