Зовът на кукувицата

– Същата! Чула мъж да крещи горе точно преди Лула да падне от балкона! Полицията отхвърли показанията ѝ само защото... била взела кокаин. Танзи твърди до ден днешен, че Лула се е карала с мъж секунди преди падането си. Знам го, защото разговарях с нея съвсем наскоро. Фирмата ни пое развода ѝ. Сигурен съм, че ще мога да я убедя да поговори с вас. А още... – добави Бристоу, като напрегнато наблюдаваше Страйк и се опитваше да прецени реакцията му – налице е и запис от охранителни камери. Мъж върви към Кентигърн Гардънс около двайсет минути преди падането на Лула, а после същият мъж е заснет да бяга, сякаш му пари под краката, в обратна посока на Кентигърн Гардънс, след като тя вече е мъртва. Така и не са установили кой е, не успели да го издирят.

С прикрита припряност Бристоу извади от вътрешния джоб на сакото си поомачкан, но чист плик и протегна ръката си към Страйк.

– Всичко съм описал. Часовете и минутите, всичко. Цялата информация е тук. Сам ще видите как си пасват нещата.

Видът на плика ни най-малко не допринесе за увеличаване на доверието на Страйк към преценката на Бристоу. И преди му бяха връчвали такива неща: изписани на хартия плодове на мании без връзка с реалността; едностранчиви лутаници в предъвквани теории; сложни разписания, натъкмени да отговарят на фантазирани вероятности. Левият клепач на адвоката трепкаше, коляното му подскачаше, а пръстите, с които стискаше плика, трепереха.

За няколко секунди Страйк съпостави тези признаци на напрежение с очевидно ръчно изработените обувки на Бристоу и с часовника му марка „Вашрон Константен“, който се показваше върху бледата му китка при жестикулирането. Това бе човек, който имаше и възможност, и готовност да плаща; може би достатъчно дълго, за да даде на Страйк шанса да изплати една вноска от заема, чието погасяване бе най-неотложно от дълговете му. С въздишка и вътрешно смръщен на собствената си съвест, Страйк подхвана:

– Господин Бристоу...

– Наричай ме Джон.

– Джон... Ще бъда честен с теб. Смятам, че няма да е редно да взема парите ти.

По белезникавия врат и безличното лице на Бристоу избиха червени петна, но той продължаваше да протяга ръката си.

– В какъв смисъл няма да е редно?

– Смъртта на сестра ти вероятно е по-щателно разследвана от всеки друг случай. Милиони хора и медиите по цял свят следиха всеки ход на полицията. Със сигурност са били двойно по-усърдни от обикновено. Трудно е да се приеме самоубийството...

– Аз не го приемам. Никога няма да го приема. Тя не се е самоубила. Някой я е бутнал от онзи балкон.

Бръмченето навън внезапно спря и гласът на Бристоу прокънтя силно в стаята. В него звучеше сприхавата ярост на кротък човек, доведен до ръба на търпението си.

– Ясно. Разбрах. И ти си същият като другите. Поредният самопровъзгласил се психолог! Чарли умря, баща ми умря, Лула умря, майка ми е на умиране... Изгубих всички, значи ми трябва психоаналитик, лекуващ скръб, не детектив. Да не мислиш, че не съм го чул поне сто пъти досега?

Бристоу се изправи, внушителен въпреки заешките си зъби и петната по кожата си.

– Аз съм много богат човек, Страйк. Съжалявам, че съм така пошло откровен, но това е истината. От баща си наследих солиден доверителен фонд. Ориентирах се в стандартните цени на този вид услуги и на драго сърце ще ти платя двойно.

Двоен хонорар. Съвестта на Страйк, някога твърда и непоклатима, бе отслабена от редуващите се удари на съдбата, а този последен я прати в нокаут. По-нисшата част от природата му вече се рееше в царството на блажените фантазии: едномесечна работа щеше да му осигури достатъчно, за да плати на временния кадър и няколко забавени наема; два месеца – по-неотложните дългове... три месеца – част от просрочието на кредита... четири месеца...

Ала Джон Бристоу вече говореше през рамо, поел към вратата, като стискаше и мачкаше плика, който Страйк бе отказал да вземе.

– Исках да си ти заради Чарли, но все пак те проучих, не съм пълен идиот я. Специално звено за разследвания във военната полиция, нали така? А и си награждаван. Не мога да кажа, че съм впечатлен от офиса ти. – Бристоу вече почти викаше и Страйк си даде сметка, че приглушените женски гласове в приемната бяха замлъкнали. – Но очевидно съм сбъркал и можеш да си позволиш да отказваш работа. Чудесно! Забрави, по дяволите. Сигурен съм, че ще намеря друг да се заеме с това. Извини ме, че те обезпокоих!

4

Разговорът на мъжете продължаваше, все по-ясно различим през тънката преградна стена, вече в продължение на две минути. Сега, при внезапната тишина, настъпила след спирането на бормашината, думите на Бристоу се чуваха съвсем ясно.