Зовът на кукувицата

Той влезе в съседното тясно помещение и там на затворена врата, преди да пусне водата в тоалетната и да завърти крановете заради болногледачката, прочете последното желание и завещание на Лула Ландри, надраскано на хартията за писма на майка ѝ и подписано от Рошел Онифаде като свидетел.

Когато се върна в спалнята, Ивет Бристоу още лежеше със затворени очи.

– Заспала е – съобщи полугласно сестрата. – Тя много спи.

– Да – каза Страйк с бучаща в ушите му кръв. – Моля ви, предайте ѝ, че съм се сбогувал, като се събуди. А сега трябва да си вървя.

Минаха заедно по уютния коридор.

– Лейди Бристоу изглежда много болна – коментира Страйк.

– О, да, така е – потвърди болногледачката. – Може да умре всеки момент, зле е.

– Май че си забравих тук... – смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.

– Аха, ето го – каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. – Е, много ви благодаря за кафето.

С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.

– Май че е все така пристрастена към валиума – подхвърли той.

Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.

– Така е, но това вече не може да ѝ навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са ѝ давали рецепти за него в продължение на години.

– Много непрофесионално – отбеляза Страйк. – Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.

Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.

– По дяволите!

– Добре ли сте? – подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.

– Нищо ми няма! – извика той в отговор. – Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите – продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.

Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.

Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.

Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.

Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.

Пета част

Felix qui potuit rerum cognoscere causas.

Колко щастлив е човекът, успял да познае нещата.

Вергилий, Георгики, ІІ, 490

(превод Г. Батаклиев)

1

– Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си – промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.

– Щях да го направя, само че той е в Рай – обясни Страйк, – а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.

От болката го обливаше пот. Откакто бе седнал до струящия слънчева светлина прозорец във „Федърс“, подтиквайки полицая към бързи действия, Страйк се чудеше дали не е разместил коляното си, или не е счупил малкия остатък от тибията си при падането по стълбището на Ивет Бристоу. Не искаше да се занимава с крака си в таксито, което сега го чакаше до бордюра отвън. Броячът му бавно изяждаше аванса, даден от Бристоу, от когото никога нямаше да получи следващо плащане, защото в днешния ден предстоеше арест, стига Уордъл да решеше да се размърда.

– Признавам ти го, това би могло да сочи към мотив...

– Би могло? – повтори Страйк. – Би могло ли? Десет милиона биха могли да са мотив? Дявол го взел...

– ...само че ми трябват доказателства, които да издържат в съда, а ти не си ми донесъл такива.

– Току-що ти съобщих къде ще ги откриеш! Да съм сбъркал дотук? Казах ти, че е било завещание, и ето ти го тук. Издействай съдебна заповед!

Уордъл потърка красивото си лице, сякаш го мъчеше зъбобол, и се намръщи срещу завещанието.

– Господи боже – изпъшка Страйк, – колко пъти да ти го повторя още? Танзи Бестигуи е била на балкона, чула е Ланди да казва „Направих го вече“...