Зовът на кукувицата

Бристоу не отговори. Стрелкаше гневно Страйк, а гърдите му се вдигаха и спускаха.

– Търпението ми се изчерпа – отсече рязко той. – Прекратявам това разследване. Можеш да задържиш всичките пари, които ти дадох. Трябва да мисля за майка си.

Страйк извади незабелязано телефона от джоба си, натисна няколко бутона и го сложи на скута си.

– Не искаш ли да разбереш поне какво открих днес в гардероба на майка ти?

– Ти... Ровил си в гардероба на майка ми?!

– Да. Исках да надникна в онези чисто нови чанти, които Лула е получила в деня на смъртта си.

Бристоу запелтечи:

– Ти... Ти...

– Чантите са с подвижна подплата. Странна идея, нали? Скрито под подплатата на бялата чанта открих завещание, написано собственоръчно от Лула върху лист от синята хартия за писма на майка ти и с подписа на Рошел Онифаде като свидетел. Предадох го на полицията.

Ченето на Бристоу увисна. В продължение на няколко секунди той сякаш бе неспособен да проговори. Накрая прошепна:

– Но... какво се казва в него?

– Че оставя всичко, което притежава, на брат си лейтенант Джона Ейджиман от Кралския инженерен полк.

– Джона... кой?

– Иди и погледни монитора на компютъра отвън. Ще видиш снимката му там.

Бристоу се изправи и като сомнамбул отиде до компютъра в съседната стая. Страйк видя как мониторът се освети, когато Бристоу размърда мишката. На екрана се появи красивият Ейджиман със своята присмехулна усмивка и с изрядната си униформа.

– О, боже мой – промълви Бристоу. Върна се отново и седна срещу детектива, като го гледаше изумен. – Аз... не мога да повярвам.

– Това е мъжът от записа на охранителната камера – поясни Страйк. – Бяга далеч от мястото в нощта, когато е умряла Лула. Живеел е в Клъркънуел при овдовялата си майка, докато е бил в отпуск. Ето защо е бързал по Тиобалдс Роуд двайсет минути по-късно. Отивал си е у дома.

Бристоу шумно пое въздух.

– А всички казваха, че съм в плен на заблуда – почти викна той. – Ето че не съм бил заблуден!

– Не, Джон, не си бил заблуден – каза Страйк. – Заблуден не. По-скоро луд за връзване.

Отвъд засенчения от щората прозореца се носеха звуците на Лондон, жив по всяко време, буботещ и ехтящ от хора и превозни средства. Вътре в стаята не се чуваше никакъв шум освен накъсаното дишане на Бристоу.

– Моля? – с нелепа любезност попита той. – Какъв ме нарече?

Страйк се усмихна.

– Казах, че си луд за връзване. Убил си сестра си, разминало ти се е, а после ме накара да разследвам наново смъртта ѝ.

– Ти... Няма начин да си сериозен.

– О, сериозен съм. От самото начало за мен бе очевидно, че човекът с най-голяма изгода от смъртта на Лула си ти, Джон. Десет милиона лири само щом майка ти предаде богу дух. Отвсякъде са си доста пари. Особено при положение че не разполагаш с много повече от заплатата си, колкото и да тръбиш за своя доверителен фонд. Акциите на „Албрис“ вече не струват и хартията, на която са напечатани, не е ли така?

Бристоу го гледа зяпнал няколко мига, после се поизправи на стола си и насочи очи към походното легло, подпряно в ъгъла.

– Мисля, че е смехотворно да го каже закъсал нещастник като теб, който дори спи в офиса си. – Гласът на Бристоу бе спокоен и високомерен, макар че дишането му бе ненормално бързо.

– Знам, че имаш много повече пари от мен – отвърна Страйк, – но както сам изтъкна, това не говори много. А за себе си ще кажа, че не съм паднал дотам, та да присвоявам от клиенти. Колко от парите на Конуей Оутс открадна, преди Тони да те разкрие какви ги вършиш?

– О, сега и присвоявам, така ли? – изрече Бристоу с изкуствен смях.

– Да, така мисля – кимна Страйк. – Не че за мен има значение. Все ми е едно дали си убил Лула, защото е трябвало да възстановиш откраднатите пари, или защото си искал да гушнеш милионите ѝ, или защото си я ненавиждал. Ала съдебните заседатели ще искат да го знаят. Те си умират да разберат мотива.

Коляното на Бристоу отново беше започнало да подскача нагоре-надолу.

– Ти си превъртял – заяви той и отново прозвуча изкуственият му смях. – Открил си завещание, в което тя оставя всичко не на мен, а на онзи човек. – Посочи към външния офис, където бе видял снимката на Джона. – Казваш ми, че е същият човек, заснет от камерата да върви към апартамента на Лула вечерта, когато е загинала, а десет минути по-късно – да бяга надалеч от там. И въпреки това обвиняваш мен. Мен!