Зовът на кукувицата

Така че в крайна сметка се оказа самоубийство и след кратко стъписано затишие историята отново бе съживена, но вече не беше чак такава сензация. Писаха, че жертвата била извън равновесие, лабилна, непригодена за звездна слава, била в плен на дивия си нрав и на красотата си; движела се сред безсмъртната класа на много богатите, което я покварило; декадентският ѝ нов стил на живот отприщил слабостите на бездруго крехката ѝ личност. Тя се превърна в притча за назидание, нелишена от злорадство, и сравненията в пресата с Икар бяха толкова чести, че „Прайвит Ай“ пусна специална рубрика.

И тогава най-сетне цялото безумие се изтощи и утихна дотам, че дори журналистите нямаше какво повече да кажат. Само че твърде много бе казано вече.

Три месеца по-късно

Първа част

Nam in omni adversitate fortunae infelicissimum est genus unfortunii, fuisse felicem.

При всеки нещастен обрат на съдбата най-злополучният вид нещастие е да си спомняш, че някога си бил щастлив.

Боеций,

Утешението на философията

1

Макар в двайсет и петте години живот на Робин Елакот да бе имало драматични моменти и произшествия, тя никога преди не се бе събуждала с убеждението, че ще помни предстоящия ден, докато е жива.

Малко след полунощ дългогодишният ѝ приятел Матю ѝ бе направил предложение под статуята на Ерос на Пикадили Съркъс. Във възбудата на облекчението си, след като тя го бе приела, той призна, че се канел да ѝ поиска ръката в тайландския ресторант, където бяха вечеряли, но го отказала мълчаливата двойка до тях, подслушвала целия им разговор. Ето защо бе предложил разходка по притъмнелите улици въпреки възраженията на Робин, че и двамата трябва да стават рано, и когато най-сетне вдъхновението го бе обладало, той я бе повел, изумена, към стълбите на статуята. Там, под напора на студения вятър, обърнал гръб на всякаква дискретност (по най-неприсъщ за природата му начин), коленичил, той ѝ бе направил предложение пред трима сгушени на стълбите несретници, които се черпеха от бутилка, май пълна с метилов алкохол.

По мнението на Робин това бе възможно най-перфектното предложение в историята на брачните връзки. Той дори извади от джоба си пръстен, който тя сега носеше – сапфир с два диаманта, прилягащ ѝ идеално – и през цялото пътуване все поглеждаше как стои на ръката ѝ, отпусната в скута. Двамата с Матю вече си имаха своята забавна семейна история, от ония, които се разказват на децата – за това как планът му (тя беше възхитена, че той го е планувал) се бил провалил и го бе довел до спонтанни действия. Очарована бе от присъствието на бездомниците, от наличието на луна, от жеста на смутения и уплашен Матю да падне на колене, от Ерос, от мръсния стар Пикадили, от черното такси, което бяха взели закъм дома в Клапъм. Беше почти на крачка да заобича цял Лондон, който до този момент, през месеца, докато живя в него, не бе успяла да хареса. Дори бледите свадливи пътници около нея във вагона на метрото бяха позлатени от сиянието на пръстена и когато тя излезе под светлината на студения мартенски ден на станция „Тотнъм Корт Роуд“, погали платинената халка с палец и усети експлозия от щастие при мисълта, че в обедната почивка ще може да си купи булчински списания.

Мъжки погледи се спираха върху нея, докато си проправяше път през ремонтните работи в горния край на Оксфорд Стрийт и правеше справка с листче хартия в дясната си ръка. По всички стандарти Робин беше хубаво момиче: високо и със заоблени форми, с дълга вълниста червеникаворуса коса, която се развяваше, докато тя крачеше енергично със заруменели от вятъра бледи страни. Това бе първият ден от едноседмичното ѝ назначение като секретарка. Още откакто бе дошла да живее с Матю в Лондон, работеше по заместване, но това нямаше да продължи дълго – вече имаше уговорени „истински“, както ги наричаше, интервюта за работа.

Най-голямото предизвикателство при тези неособено вдъхновяващи временни служби често бе откриването на офисите. След малкия град в Йоркшър, който бе напуснала, Лондон ѝ изглеждаше огромен, сложен и непроницаем. Матю я бе инструктирал да не ходи с нос, забит в пътеводителя, тъй като би приличала на туристка и би изпаднала в ситуация да е уязвима, затова тя често разчиташе на нескопосаните карти, направени на ръка от служител в Агенцията за кадри по заместване. Никак не беше убедена, че това повече я оприличава на коренячка лондончанка.

Металните релси и сините пластмасови ограждения около участъците в ремонт ѝ пречеха да види накъде трябва да върви, защото закриваха отличителните пунктове, отбелязани на листчето от собствената ѝ ръка. Тя пресече разбитата улица пред висока административна сграда, означена на самоделната ѝ карта като „Сентър Пойнт“, която с гъстата си решетка от еднакви квадратни прозорци напомняше гигантска бетонна вафла, и пое в приблизителна посока към Денмарк Стрийт.