Зовът на кукувицата

– Не... няма такова нещо – изрече глас, излязъл от устата на Страйк, който той слушаше с омерзение. – Една седмица... Да, става. Ъъ... пощата е тук... – Той я събра от изтривалката пред вратата и я пръсна пред нея върху празното бюро в опит да я предразположи. – Очаквам да я преглеждате, да отговаряте на телефона и да поразтребвате по мъничко... Паролата на компютъра е „Хадърил23“, ще ви я запиша... – И той го стори под зоркия ѝ недоверчив поглед. – Ето ви я... Аз ще съм тук, вътре.

Той мина във вътрешния кабинет, затвори внимателно вратата зад гърба си и остана съвършено неподвижен, взрян във войнишката мешка под голото бюро. В нея бе всичко, което имаше сега, защото се съмняваше някога да види отново онези девет десети от притежанията си, които беше оставил у Шарлот. Сигурно още до обед вече нямаше да съществуват – изгорени, изхвърлени на улицата, нарязани и начупени, хвърлени в белина. Бормашината неуморно ръмжеше откъм улицата.

И ето че бе изправен пред невъзможността да изплати растящите си дългове, пред ужасните последици от предстоящия провал на бизнеса си, пред неизвестното, но без съмнение ужасно бъдеще след раздялата си с Шарлот. При цялото му изтощение всички тези мрачни перспективи се завъртяха пред Страйк в зловещ калейдоскоп.

Почти без да съзнава, че е направил няколкото крачки, той отново се озова на стола, на който бе прекарал последната част от нощта. От другата страна на символичната преграда долитаха приглушени шумове от движение. Временният кадър несъмнено включваше компютъра и съвсем скоро щеше да установи, че през последните три седмици не е получаван нито един служебен имейл. После според собствените му инструкции щеше да започне да отваря всички последни приканвания към плащане. Уморен, наранен и гладен, Страйк отново захлупи лице на бюрото и с ръце, сплетени около главата му, закри ушите си, за да не му се налага да чува как унижението му излиза на показ пред една непозната оттатък.

3

Пет минути по-късно на вратата се почука и Страйк, който беше на път да задреме, рязко се изправи на стола си.

– Простете.

Подсъзнанието му отново бе извикало Шарлот и той се изненада, като видя непознатото момиче да влиза в стаята. Беше съблякла палтото си и се оказа, че под него е с приятно, дори изкусително прилепнал кремав пуловер.

Страйк изрече някъде по посока на горната част на челото ѝ:

– Да?

– Имате клиент. Да го поканя ли тук?

– Какво имам?

– Клиент, господин Страйк.

Той я гледа няколко секунди, като се мъчеше да смели информацията.

– Да, добре... Не, моля те, дай ми няколко минути, Сандра, и после го доведи.

Тя се оттегли без коментар.

Страйк похаби не повече от секунда в чудене защо я беше нарекъл Сандра, преди да скочи на крака и да се постарае да изглежда и да мирише не чак като човек, който е спал с дрехите. Навря се под бюрото, извади от мешката паста за зъби и изстиска към една трета от нея в отворената си уста; после, забелязал, че вратовръзката му е мокра от водата в умивалника, а по предницата на ризата му има капки кръв, смъкна и двете от себе си, при което наоколо се разлетяха копчета, извади чиста, макар и силно омачкана риза от мешката, навлече я и я закопча с несръчните си дебели пръсти. След като тикна мешката зад празния метален шкаф за папки, за да не се вижда, побърза да седне отново на бюрото, потърка долните си клепачи, за да провери няма ли гурели, като през цялото време се чудеше дали този така наречен клиент идва с истинска поръчка и дали би бил готов да плати реални пари за детективски услуги. През осемнайсетмесечната спирала към финансовата си разруха Страйк беше осъзнал, че нито едно от тези неща не биваше да се приема за даденост. Все още преследваше двама клиенти да доизплатят сметките си; трети бе отказал да даде и пени, защото откритото не му беше по вкуса, а при положение че все повече затъваше в дългове и че повишаващите се наеми в района заплашваха обитаването му на офис, с който бе така доволен да се сдобие, в централен Лондон, не беше в позиция да наеме адвокат. Напоследък във фантазиите му се въртяха по-груби и по-примитивни методи за събиране на дългове; би му доставило огромно удоволствие да гледа как най-наглият от длъжниците му трепери в сянката на бейзболна бухалка.

Вратата отново се отвори; Страйк пъргаво извади показалеца от носа си и зае изправена стойка на стола, като се стараеше да изглежда ведър и бодър.

– Господин Страйк, това е господин Бристоу.

Евентуалният клиент последва Робин в кабинета. Първото впечатление бе благоприятно. Непознатият наистина можеше да бъде оприличен със заек – с късата си горна устна, неуспяваща да прикрие големите предни зъби; косата и тенът му бяха с пясъчен оттенък, а очите му, ако се съдеше по дебелите стъкла на очилата, късогледи; но пък тъмносивият му костюм беше с отлична кройка, а лъскавата сиво-синя вратовръзка, часовникът и обувките му изглеждаха скъпи.