Зовът на кукувицата

Мисълта, че в понеделник няма да е сам в офиса си, придаде пикантност на самотата на Страйк през уикенда, като я направи по-малко тревожна и по-ценна. Походното легло можеше да остане разпънато, вратата между двете помещения – отворена, той можеше да се погрижи за телесните си функии без опасения, че ще притесни някого. Вече му се гадеше от миризмата на изкуствени зелени лимони, така че успя някак да отвори заялия от боята прозорец зад бюрото си, при което вътре нахлу свеж студен ветрец и обходи спарените ъгли на двете малки стаи. Като старателно избегна всеки диск, който би го пренесъл обратно към мъчителните и вълнуващи периоди, споделяни с Шарлот, той избра Том Уейтс и го пусна силно на сидиплейъра, с който се опасяваше, че се е простил завинаги и който бе открил на дъното на един от кашоните, донесени от жилището на Шарлот. Отдели време да включи портативния си телевизор с малката му вътрешна антена, после напъха мръсните си дрехи в черен полиетиленов чувал и ги отнесе пеша до обществената пералня на близо километър разстояние. Когато се върна в офиса, простря ризите и бельото си на въженце във вътрешния кабинет и изгледа тричасовия мач между „Арсенал“ и „Спърс“.

При всичките тези рутинни действия се чувстваше сякаш съпроводен от призрака, преследвал го през месеците в болницата. Долавяше го спотаен в ъглите на мизерния кабинет, чуваше го да му шепне, когато вниманието към онова, което вършеше, отслабваше. Подканяше го да си даде сметка колко ниско е паднал, подсещаше го за възрастта му, за немотията, за провалената любов, за това, че е бездомник. „На трийсет и пет си – шушнеше му – и нямаш нищо зад гърба си освен няколко кашона и сериозен дълг.“ Призракът тласкаше погледа му към кутиите бира в супермаркета, където си купи още полуготови нудли; присмиваше му се, докато гладеше ризите си на пода. Към края на деня му се подигра за самоналожения навик да пуши на улицата, като че още беше в армията, като че тази му нищожна самодисциплина можеше да сложи в ред обърканото и катастрофално настояще. Започна да пуши на бюрото си, а угарките се трупаха в евтиния метален пепелник, който много отдавна беше задигнал от бар в Германия.

Ала той има работа, напомняше си, платена работа. „Арсенал“ победи „Спърс“ и Страйк се развесели. Изключи телевизора и напук на призрака отиде право зад бюрото си и се зае за работа.

Свободен да събира и съпоставя факти по начин, избран от него, Страйк продължаваше да се съобразява с официалния протокол на криминалното следствие. Убеждението му, че преследва извършител, роден в болната фантазия на Джон Бристоу, не влияеше на щателността и прецизността, с които сега преписваше на чисто бележките от разговорите с Бристоу, Уилсън и Коловас-Джоунс.

Луси му позвъни в шест вечерта, когато той бе погълнат от работа. Макар сестра му да беше с две години по-малка от него, като че се смяташе за по-голямата. Заземена здраво още съвсем млада от ипотека, флегматичен съпруг, три деца и обременителна служба, Луси бе жадна за отговорности, като че воденичните камъни все не ѝ стигаха. Страйк винаги бе подозирал, че тя държи да докаже на себе си и на света как няма нищо общо с вятърничавата им майка, тътрила ги из цялата страна, от училище в училище, по чужди апартаменти и комуни в търсене на поредната еуфория и поредния мъж. Луси бе единствената от осемте му братя и полусестри, с която бе имал общо детство; бе по-привързан към нея, отколкото към когото и да било друг в живота си, но при все това отношенията им често бяха неудовлетворителни, обременени с тревоги и спорове. Луси не скриваше факта, че брат ѝ поражда у нея безпокойство и разочарование. Вследствие на това Страйк проявяваше по-малка склонност да бъде откровен с нея относно настоящата си ситуация, отколкото с някой приятел.

– Всичко се нарежда чудесно – каза ѝ той, докато пушеше пред отворения прозорец. – В последно време бизнесът се разрасна двойно.

– Къде си? Чувам улично движение.

– В офиса. Имам писмена работа, която трябва да свърша.

– В събота? Как го приема Шарлот?

– Тя замина. Отиде да посети майка си.

– Как вървят нещата между вас?

– Прекрасно – отвърна той.

– Сигурен ли си?

– Да, сигурен съм. Как е Грег?

Тя му описа в резюме колко е натоварен мъжът ѝ в службата си, после отново подзе атаката си.

– Гилеспи още ли те преследва да му се издължиш?

– Не.

– Защото знаеш ли какво, Стик? – Детският му прякор не вещаеше нищо добро; тя се опитваше да го размекне. – Проучих нещата, можеш да подадеш молба до Британския легион за...

– Дявол го взел, Луси! – викна той, преди да успее да се сдържи.

– Какво?

Обидата и възмущението в гласа ѝ му бяха твърде добре познати; той затвори очи.

– Не ми трябва помощ от Британския легион, ясно ли е?

– Проявяваш излишна гордост...

– Как са момчетата?

– Добре са. Слушай, Стик, според мен е безобразие, че Рокъби кара адвоката си да те тормози, при положение че и пени не си видял от него в живота си. Би трябвало да ти даде парите като подарък след всичко, което ти мина през главата и...