Зовът на кукувицата

– Някой беше ли го използвал през деня?

– Не, доколкото знам.

– Колко дълго е стоял отворен?

– Не знам. Колин дежури предишната нощ. Той трябва да го е проверил.

– Добре – рече Страйк. – Помислил си, че мъжът, когото е чула госпожа Бестигуи, е Дъфийлд, защото си ги чул да се карат и преди. Кога беше това?

– Малко преди да се разделят, около два месеца преди Лула да умре. Тя го беше изхвърлила от апартамента си, а той думкаше по вратата, риташе я и наричаше момичето с мръсни думи. Качих се горе, за да го изведа.

– Приложи ли сила?

– Не се наложи. Като ме видя, взе си нещата, тъй като тя беше изхвърлила след него якето и обувките му, и сам си тръгна. Беше дрогиран – поясни Уилсън. – С оцъклени очи, изпотен, с мръсна тениска, оповръщана отпред. Не разбирах какво виждаше тя у него... А, ето го и Кийрън – добави той с по-бодър тон. – Шофьорът на Лула.

7

Около двайсет и пет годишен мъж си проправяше път в малкото кафене. Беше нисък, слаб и впечатляващо красив.

– Здравей, Дерик – каза той и двамата с охранителя си размениха поздрав, като чукнаха кокалчета, преди Коловас-Джоунс да се настани до Уилсън.

Младежът бе шедьовър, неразгадаем коктейл от раси – с бронзова кожа, скули като издялани с длето, леко орлов нос, тъмнолешникови очи с черни мигли, права коса, отметната назад. Невероятната му външност бе уравновесена от консервативната му риза и вратовръзка и от скромната усмивка, с която сякаш се стремеше да обезоръжи другите мъже и да предвари неприязънта им.

– Къде остави колата? – попита Дерик.

– На Илектрик Лейн – посочи с палец през рамо Коловас-Джоунс. – Имам към двайсет минути. До четири трябва да съм се върнал в Уест Енд. Приятно ми е – протегна той ръка на Страйк, който я разтърси. – Коловас-Джоунс. А вие сте...?

– Корморан Страйк. Дерик каза, че имаш...

– Да, да – прекъсна го Коловас-Джоунс. – Не знам дали е от значение, сигурно не, но полицаите не ги беше грижа. А аз искам да съм спокоен, че съм го казал на някого. Не твърдя, че не е било самоубийство – добави, – просто желанието ми е този въпрос да се изясни. Миличка, едно кафе, моля те – обърна се към келнерката на средна възраст, която остана невъзмутима и не се поддаде на чара му.

– Какво те тревожи? – попита Страйк.

– Аз я возех постоянно, нали така? – впусна се Коловас-Джоунс в разказа си по начин, от който на Страйк му стана ясно, че го е репетирал. – Тя винаги искаше с мен.

– Беше ли тя в контакт с фирмата ти?

– Да. Ами...

– Връзката става чрез рецепцията – намеси се Дерик. – Това е една от услугите, които предоставяме. Ако на някого му трябва кола, звъним на „Екзекарс“, фирмата на Кийрън.

– Да, но тя винаги искаше мен – повтори натъртено Коловас-Джоунс.

– Значи се разбирахте с нея?

– Да, погаждахме се – потвърди Коловас-Джоунс. – Не казвам, че бяхме близки, но отношенията ни бяха приятелски, отвъд тези между шофьор и клиент.

– Колко отвъд?

– Не, нищо от този род – ухили се Коловас-Джоунс. – Нямаше такова нещо.

Ала Страйк забеляза, че на шофьора никак не му стана неприятно, задето бе изказано предположение от този род.

– Возих я цяла година. Приказвахме си надълго и нашироко. Имахме много общо. С подобен произход сме.

– В какъв смисъл?

– От смесени раси сме – уточни Коловас-Джоунс. – В моето семейство отношенията бяха доста сложни, та разбирах какво ѝ е. А след като беше станала прочута, не познаваше много хора като нея самата. Нямаше с кого да си поговори искрено.

– Това, че е от смесени раси, беше проблем за нея, така ли?

– А как мислите, лесно ли е било на чернокожа да израсне в бяло семейство?

– И ти ли си имал подобно детство?

– Баща ми е наполовина ямаец, наполовина уелсец, а майка ми е наполовина англичанка, наполовина гъркиня. Лула все повтаряше, че ми завижда – подхвърли той и се поизправи на стола си. – Казваше: „Ти поне знаеш откъде произхождаш, та макар да е от цял свят.“ А за рождения ми ден ми направи подарък – обяви той сякаш с чувството, че не е впечатлил Страйк достатъчно. – Сако „Ги Соме“, дето струва поне деветстотин лири.

От Страйк очевидно се очакваше реакция, затова той кимна, като се чудеше дали Коловас-Джоунс не е дошъл само за да раздува колко близък е бил с Лула Ландри. Удовлетворен, шофьорът продължи:

– Та така в деня, когато умря... По-точно сутринта в деня преди смъртта ѝ аз я закарах до дома на майка ѝ. И тя не беше щастлива. Никога не ѝ беше приятно да посещава майка си.

– Защо?

– Защото жената направо не е наред – отсече Коловас-Джоунс. – Един път ги возих и двете, май беше на рождения ден на майката. Тръпки да те побият от тази лейди Ивет. Постоянно се обръщаше към Лула с „прескъпа, любима моя“, чак прекалено и неестествено, не е ли така? Та така в този ден майка ѝ тъкмо беше изписана от болницата и нямаше как посещението да е забавно. Лула никак не гореше от нетърпение да я види. Беше напрегната, каквато не я бях виждал преди. А после ѝ казах, че вечерта не мога да я возя, защото вече съм ангажиран за Дийби Мак, което още повече ѝ развали настроението.

– Защо?