Зовът на кукувицата

– Да, понякога го правеше, когато се връщаше с Кийрън, защото му беше дала дистанционното за електрическите врати към гаража. Но Мик нямаше такова, така че трябваше да влезе отпред. Казах ѝ „добро утро“ и я попитах за снега, защото по косата ѝ имаше снежинки. Трепереше, беше облечена в късичка рокля. Тя отвърна нещо в смисъл, че температурата била под нулата. После каза: „Как ми се ще да се разкарат. Цяла нощ ли ще стоят тук?“ За папараците говореше. Казах ѝ, че още чакат Дийби Мак, а той закъснява. Изглеждаше вкисната. После влезе в асансьора и се качи в апартамента си.

– Значи изглеждаше вкисната?

– Да, много вкисната.

– Вкисната в смисъл склонна към самоубийство ли?

– Не, вкисната в смисъл ядосана – поясни Уилсън.

– Какво стана после?

– После ми се наложи да вляза в задната стаичка. Имах страхотни болки в червата. Налагаше ми се да ида до тоалетната. Ама спешно, казвам ти. Бях пипнал същото като Робсън. Той си остана у дома заради стомашно заболяване. Отсъствах към петнайсет минути. Нямах избор. Такава диария не ме беше друсала. Още бях в тоалетната, когато започна крещенето. Не – поправи се, – първо чух изтропване. Силно изтропване в далечината. По-късно си дадох сметка, че трябва да е било падналото тяло... така де, Лула. Чак после започна крещенето и ставаше все по-силно, идеше откъм стълбите. Вдигнах си панталоните и хукнах към фоайето, а там госпожа Бестигуи пищеше и се тресеше и както беше само по бельо, приличаше на някоя луда. Каза, че Лула умряла, блъснал я от балкона мъж, който бил в апартамента ѝ. Казах ѝ да не мърда от мястото си и изтичах към предната врата. И тя беше там. Лежеше насред улицата със захлупено в снега лице.

Уилсън сръбна от чая си, задържа чашата с голямата си ръка и промълви:

– Половината ѝ череп беше хлътнал навътре. По снега имаше кръв. Разбрах, че вратът ѝ е счупен. А имаше и... да.

Сладникавата, невъзможна за объркване миризма на човешки мозък сякаш изпълни ноздрите на Страйк. Беше я усещал неведнъж. Не се забравяше.

– Изтичах обратно вътре – продължи Уилсън. – И двамата Бестигуи бяха във фоайето. Той се опитваше да я прибере горе, за да се облече, но тя не спираше да вика. Поръчах им да позвънят в полицията и да държат под око асансьора, в случай че той реши да слезе с него. Грабнах служебния ключ от задната стаичка и изтичах горе. На стълбите нямаше никой. Отключих вратата към апартамента на Лула...

– Не се ли сети да вземеш нещо със себе си за самозащита? – прекъсна го Страйк. – Все пак си мислел, че горе има човек, който току-що е убил жена.

Настана пауза, най-дългата до момента.

– Реших, че няма да ми е нужно – отвърна Уилсън. – Мислех си, че ще го надвия без проблем.

– Кого да надвиеш?

– Дъфийлд – тихо каза Уилсън. – Мислех, че Дъфийлд е там горе.

– Защо?

– Предположих, че е влязъл, докато съм бил в тоалетната. Знаеше кода за входната врата. Помислих, че се е качил горе и тя му е отворила. Чувал ги бях да се карат преди. Чувал съм го и него ядосан. Да. Помислих, че той я е блъснал. Но когато се качих в апартамента, той беше празен. Погледнах във всяка стая, нямаше никой. Надникнах дори в гардеробите, но – нищо. Прозорците в дневната бяха широко отворени. Онази нощ беше много мразовита. Не ги затворих, не пипах нищо. Излязох и натиснах бутона на асансьора. Вратите се отвориха веднага, беше на нейния етаж. Празен беше. Изтичах обратно долу. Семейство Бестигуи бяха в апартамента си, когато минах покрай вратата им. Тя още пищеше, а той все така продължаваше да ѝ вика. Не знаех дали вече са уведомили полицията. Грабнах мобилния си телефон от поста на охраната и излязох навън при Лула, защото... не ми се искаше да я оставя да лежи там сама. Но още преди да съм натиснал деветката, чух сирените. Пристигнаха бързо.

– Някой от семейство Бестигуи ги беше повикал, така ли?

– Да. Той беше позвънил. Пристигнаха двама униформени с кола.

– Добре – рече Страйк. – Искам да си изясня един въпрос. Повярва ли на госпожа Бестигуи, като ти каза, че е чула мъж в горния апартамент?

– О, да – отвърна Уилсън.

– Защо?

Уилсън се намъщи леко, явно разсъждаваше, а погледът му бе отправен към улицата над дясното рамо на Страйк.

– В този момент не ти е дала подробности, така ли? – попита Страйк. – Нищо за това какво е правела, когато е чула мъжа? Нищо, за да обясни защо е била будна в два през нощта?

– Не – отсече Уилсън. – Тя изобщо не ми даде никакви обяснения. Убеди ме поведението ѝ. Беше в истерия. Тресеше се като мокро куче. Все повтаряше: „Горе има мъж, той я блъсна.“ Сериозно уплашена беше. Само че там нямаше никой. Мога да ти се закълна в живота на децата си. Апартаментът беше празен, асансьорът беше празен, стълбището беше празно. Ако той е бил там, къде се е дянал?

– И така полицията дойде – каза Страйк, като се върна в съзнанието си към тъмната заснежена улица и мъртвото тяло. – Какво се случи после?