Зовът на кукувицата

Седемгодишната Луси копнееше за коса като на момичетата от Карибите. По време на дългото им пътувано обратно към Сейнт Моус, прекъснало брикстънския им период, от задната седалка на колата марка „Морис Майнър“ на чичо Тед и леля Джоун тя бе изразила пламенното си желание за плитки с мъниста. Страйк си припомни спокойното съгласие на леля Джоун, че този стил е много красив, и как бе видял в огледалото за обратно виждане дълбоката бръчка, вдълбала се между веждите ѝ. Джоун се бе старала с намаляващ през годините успех да не критикува майка им пред децата. Страйк никога не разбра как чичо Тед бе открил местоживеенето им; знаеше само, че когато един следобед той и Луси влязоха в жилището, където семейството се бе самонастанило, завариха огромния брат на майка им застанал насред стаята, наежен срещу Шумба, чийто нос бе разкървавен. Два дни по-късно с Луси бяха обратно в Сейнт Моус, в училището, което бяха посещавали с прекъсвания от години, сред стари приятели, приели ги, сякаш не бяха заминавали, и бързо се отърваха от камуфлажния акцент, типичен за местата, където Леда ги беше тътрила.

Не му бяха нужни упътванията, дадени от Дерик Уилсън на Робин, защото той познаваше „Финикс кафе“ на Колдхарбър Лейн от едно време. Шумба и майка му ги бяха водили там: малко, боядисано в кафяво заведение, подобно на барака, където човек можеше (стига да не бе вегетарианец като Шумба и майка му) да хапва огромни и вкусни закуски с пържени яйца и бекон, поднасяни с чаши чай, тъмен като тиково дърво. Кафенето беше почти същото, каквото го помнеше: уютно, приятно и слабо осветено, с огледала по стените, отразяващи маси с пластмасов фурнир, захабени тъмночервени и бели плочки на пода и таван с мухлясал тапет. Тантурестата сервитьорка на средна възраст с изправена коса и оранжеви пластмасови висящи обици се отмести, за да даде път на Страйк.

Един набит мъж по произход някъде от Карибите седеше сам и четеше „Сън“ на маса под пластмасов стенен часовник с надпис „Пай Пука“.

– Дерик?

– Да... Ти ли си Страйк?

Страйк стисна едрата суха длан на Уилсън и седна. По негова преценка изправен, Уилсън би бил висок колкото него. Мускули и тлъстина издуваха ръкавите на униформената му фланелка; косата му беше късоподстригана, бе гладко обръснат и имаше красиви бадемовидни очи. Страйк си поръча пай и картофено пюре, които избра от менюто, написано с тебешир върху дъската, и със задоволство си отбеляза наум, че може да впише тези четири лири и седемдесет пенса в графата „разноски“.

– Да, паят и пюрето си ги бива тук – одобри Уилсън.

В лондонския му изговор се долавяше бегъл ямайски акцент. Гласът му беше плътен, спокоен и премерен. Страйк си го представи като внушаващ чувство за сигурност в униформата му на пазач.

– Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен, признателен съм ти. Джон Бристоу не е удовлетворен от резултатите на разследващите случая със сестра му. Нае ме за още един поглед върху фактите и показанията.

– Да, знам – потвърди Уилсън.

– Колко ти плати, за да разговаряш с мен? – небрежно попита Страйк.

Уилсън примигна, след това прозвуча гърленият му, малко гузен смях.

– Двайсет и пет – отвърна той. – Но щом това ще го накара да се чувства по-добре, защо не? Не че нещо ще се промени. Тя се самоуби. Задай си въпросите, на мен не ми пречи.

Затвори вестника си. На първата му страница имаше снимка на Гордън Браун с торбички под очите и изтощен вид.

– Сигурно всичко си разказал пред полицията – рече Страйк, като отвори бележник и го постави до чинията си, – но ще ми е полезно да чуя от първа ръка какво се случи онази нощ.

– Няма проблем. Може да се отбие и Кийрън Коловас-Джоунс – добави Уилсън.

Очевидно очакваше Страйк да знае кой е той.

– Кой? – попита Страйк.

– Кийрън Коловас-Джоунс. Беше постоянният шофьор на Лула. И той също иска да говори с теб.

– Добре, чудесно – отвърна Страйк. – Кога ще дойде?

– Не знам, на работа е. Но ако може, ще намине.

Сервитьорката постави керамична чаша чай пред Страйк, той ѝ благодари и щракна химикалката си в готовност да записва. Преди да е успял да попита нещо, Уилсън каза:

– Бивш военен си, както рабрах от господин Бристоу.

– Да – потвърди Страйк.

– Племенникът ми е в Афганистан – съобщи Уилсън. – В провинция Хелманд.

– В какви части?

– Свързочните – отвърна Уилсън.

– От колко време е там?

– От четири месеца. Майка му сън не я лови – сподели Уилсън. – Ти как така напусна армията?

– Кракът ми беше отнесен – отговори Страйк с непривична откровеност.