Зовът на кукувицата

Бе само част от истината, но най-лесната, която бе възможно да довери на непознат. Можеше да остане, проявили бяха голямо желание да го задържат, но загубата на прасеца и стъпалото просто изпревари решението, което зрееше у него през последните две години. Знаеше, че приближава личната му повратна точка, онзи момент, в който, ако не си тръгнеш, после ще ти е трудно да го направиш, а и да се приспособиш към цивилния живот. Армията оформя личността ти почти неусетно през годините, свежда съществуването ти до повърхностно подчинение, което прави по-лесно повличането ти от приливната вълна на военния живот. Страйк никога не се бе потопил напълно в него и предпочете да напусне, преди това да се случи. И все пак си спомняше Отдела за специални разследвания с приятно чувство, непомрачено от загубата на половината крайник. Би се радвал, ако можеше да си припомня и Шарлот с подобна неусложнена обич.

Уилсън прие обяснението на Страйк с бавно кимване.

– Лоша работа – изрече с плътния си глас.

– Размина ми се леко в сравнение със съдбата на други.

– Да. Едно момче от взвода на племенника ми загина при взрив преди две седмици.

Уилсън отпи от чая си.

– Как се разбирахте с Лула Ландри? – попита Страйк, приготвил писалката. – Често ли я виждаше?

– Само като влизаше и излизаше от сградата. Винаги казваше „здравей“, „моля“ и „благодаря“, а повечето от тия богати негодници не благоволяват да го правят – лаконично отвърна Уилсън. – Най-дългият разговор, който сме имали, беше за Ямайка. Щеше да ходи там по работа. Питаше ме къде да отседне, как е там. Аз пък взех от нея автограф за племенника си Джейсън, за рождения му ден. Накарах я да подпише една картичка и я пратих в Афганистан. Случи се три седмици, преди тя да умре. Всеки път като я видех след това, питаше за Джейсън по име. Харесвах я заради това. Отдавна работя като охранител. Нагледах се на хора, които очакват да се изложиш на куршум заради тях, а не си правят труда да ти запомнят името. Да, тя беше свястна.

Пристигнаха паят и картофеното пюре на Страйк, изпускащи пара. Вгледани в препълнената чиния, двамата мъже им отдадоха миг на почтително мълчание. Устата на Страйк се напълни със слюнки, той взе ножа и вилицата си и любезно върна Уилсън към разговора:

– Би ли ми разказал какво се случи в нощта, когато Лула умря? В колко часа излезе?

Пазачът замислено почеса ръката си, като вдигна ръкава на фланелката. Страйк забеляза татуировката: кръстове и инициали.

– Трябва да минаваше седем вечерта. Беше с приятелката си Киара Портър. Като се приближаваха към вратата, влезе господин Бестигуи. Запомних го, защото той каза нещо на Лула, не чух какво. Но на нея не ѝ хареса, пролича си по изражението ѝ.

– Какво беше изражението ѝ?

– Обидено – отвърна Уилсън, готов с отговора. – После видях на монитора как Лула и Портър се качиха в колата. Имаме камера над вратата. Свързана е с монитора на рецепцията, та да виждаме кой звъни, за да влезе.

– Тя прави ли записи? Може ли да ги видя?

Уилсън поклати глава.

– Господин Бестигуи беше против да има такова нещо на вратата. Никакви записващи устройства. Той пръв си купи апартамент още преди всички да са довършени, така че имаше думата при уговорките.

– Значи камерата е просто една високотехнологична шпионка?

Уилсън кимна. Фин белег преминаваше от под лявото му око до средата на скулата.

– Да. И така видях момичетата да се качват в колата. Кийрън, човекът, дето ще дойде, не я возеше онази вечер. Той трябваше да вземе Дийби Мак.

– Кой беше шофьорът ѝ тогава?

– Един на име Мик от фирмата „Екзекарс“. Тя го беше използвала и преди. Видях как фотографите се скупчиха около колата, докато потегляше. Цяла седмица бяха душили наоколо, защото знаеха, че се е събрала отново с Еван Дъфийлд.

– Какво направи Бестигуи, когато Лула и Киара заминаха?

– Прибра си пощата от мен и по стълбите се качи в апартамента си.

Страйк оставяше вилицата след всяка хапка, за да си води бележки.

– Някой да е влязъл или излязъл след това?

– Да, хората от кетъринга. Ходиха у Бестигуи, защото те имаха гости онази вечер. Една двойка американци пристигна малко след осем, качиха се в апартамент едно и никой друг нито влезе, нито излезе, преди те да си тръгнат около полунощ. Нямаше движение, преди Лула да се прибере към един и половина. Чух папараците да крещят името ѝ отвън. Вече бяха голяма тълпа. Неколцина я бяха последвали от нощния клуб, а цял куп други се бяха струпали още отпреди с надеждата да зърнат Дийби Мак. Очакваше се да дойде към дванайсет и половина. Лула позвъни и аз натиснах бутона за автоматично отваряне.

– Не си ли набра сама кода на таблото?

– Не, защото онези я бяха обкръжили, искаше да влезе бързо. А те крещяха, бяха плътно около нея.

– Не е ли могла да влезе през подземния паркинг и да ги избегне?