Зовът на кукувицата

– Да, Лешчинска вече беше там. Тя е една от чистачките. Винаги пристига в седем, миеше стълбите, когато застъпих. Не се появи никой друг, преди да дойде човекът от охранителната компания, за да извърши проверка на алармените инсталации. Това се прави на всеки шест месеца. Влезе някъде към девет и четирийсет.

– Ти познаваше ли човека от охранителната фирма?

– Не, беше нов. Много млад. Все различни изпращат. Госпожа Бестигуи и Лула още си бяха у дома, така че го пуснах в средния апартамент и му показах къде е контролният панел. Лула излезе, докато още бях вътре и показвах на техника електрическото табло и паник бутоните.

– Видя ли я да излиза?

– Да, мина покрай отворената врата.

– Поздрави ли те?

– Не.

– Каза, че обикновено го прави.

– Мисля, че не ме забеляза. Изглеждаше забързана. Щеше да ходи при болната си майка.

– Откъде знаеш, щом не те е заговорила?

– Научих – гласеше краткият отговор на Уилсън. – След като показах на човека от охранителната фирма кое къде е, се върнах обратно долу, а щом госпожа Бестигуи излезе, го пуснах в техния апартамент да им прегледа системата. Нямаше нужда да съм край него, разположението на бушоните и паник бутоните е едно и също във всички апартаменти.

– Къде беше господин Бестигуи?

– Вече беше отишъл на работа. Всяка сутрин излиза в осем часа.

Трима мъже с каски и флуоресцентни жълти якета влязоха в кафенето и седнаха на съседната маса с вестници под мишница и изкаляни работни ботуши.

– Според теб по колко време отсъстваше от рецепцията всеки път, когато придружаваше техника по алармите?

– Може би пет минути за средния апартамент и по минута за другите два – отговори Уилсън.

– Кога си тръгна той?

– В късния предобед, не си спомням точния час.

– Но си сигурен, че си е тръгнал?

– О, да.

– Други посетители имаше ли?

– Пристигнаха няколко доставки, но беше спокойно в сравнение с другите дни от седмицата.

– Преди това е било оживено, така ли?

– Да, постоянно влизаха и излизаха хора заради пристигането на Дийби Мак от Ел Ей. Хора от продуцентската компания на няколко пъти се качваха в апартамент две, за да проверят дали е готов за него, да заредят хладилника и прочие.

– Можеш ли да си спомниш доставките от онзи ден?

– Пакети за Мак и Лула. И рози. Помогнах на човека да ги качи, защото букетът беше огромен. – Уилсън разпери ръце да покаже обема му. – Имаше и ваза, поставихме я на масичката в антрето на апартамент две. Същата онази, която после се разби на пода.

– Каза, че си имал неприятности по този повод.

– Господин Бестигуи ги беше изпратил за Дийби Мак и като чу, че са били съсипани, направо кипна. Разкрещя се като луд.

– Кога беше това?

– Още докато полицаите бяха там. Когато се мъчеха да разпитат съпругата му.

– Жена е намерила смъртта си пред предните му прозорци, а той се е разстроил, защото някой е съсипал цветята му?

– Да – вдигна рамене Уилсън. – Такъв си е той.

– Познава ли Дийби Мак?

Уилсън отново вдигна рамене.

– Рапърът изобщо дойде ли в този апартамент?

– След като си бяхме направили целия този труд, отиде в хотел.

– Колко време отсъства от мястото си, когато се качи да помогнеш в поставянето на розите в апартамент две?

– Може би пет минути, най-много десет. След това цял ден бях на поста си.

– Спомена пакети за Мак и Лула.

– Да, от някакъв дизайнер, но ги дадох на Лешчинска да ги остави в апартаментите. Бяха дрехи за него и ръчни чанти за нея.

– И, доколкото знаеш, всеки, който е влязъл този ден, отново е излязъл?

– О, да – потвърди Уилсън. – Всичко е записано в дневника на рецепцията.

– Колко често се сменя кодът за достъп на входната врата?

– Беше сменен след смъртта ѝ, защото докато приключат разследването, половината централно управление на полицията го научи – каза Уилсън. – Но преди това не беше сменян цели три месеца.

– Би ли ми казал какъв беше?

– Деветнайсет шейсет и шест – отвърна Уилсън.

– Мислиш ли, че са го знаели и други освен живеещите тук?

– Да – каза Уилсън. – Маклауд често мърмореше по този въпрос. Настояваше да се смени.

– Колко души според теб са знаели кода, преди Лула да умре?

– Не чак толкова много.

– Доставчици? Пощальони? Отчитащият газта?

– На такива винаги ние им отваряме с бутона. Обитателите обикновено не използват панела, защото ги виждаме на камерата и им отваряме. Панелът е там само за случаите, когато никой не е на рецепцията. Понякога сме в задната стаичка или помагаме за нещо по етажите.

– И всички апартаменти имат индивидуални ключове?

– Да, и индивидуални алармени системи.

– Тази на Лула включена ли беше?

– Не.

– А басейнът и фитнес залата? Те оборудвани ли са с аларма?

– Само с ключове. Всеки, живеещ в сградата, получава комплект ключове за басейна и фитнес залата заедно с тези за апартамента си, а също и ключ за вратата, водеща към подземния гараж. Неговата врата е снабдена с аларма.

– Тя включена ли беше?

– Не знам, не бях там, когато са правили огледа. Би трябвало да е била. Човекът от охранителната фирма провери всички аларми сутринта.

– Всички тези врати заключени ли бяха в онази нощ?

Уилсън се поколеба.

– Не всички. Вратата към басейна беше отключена.