12 те вятъра

Той рязко се пресегна към фенерчето ѝ и го изключи заедно със своето.

Стъпки.

35

Мерит осветяваше с фенерчето си влажния, разрушен коридор, а Айрънуд-младши се мъкнеше подире му.

— Дай да я видя - сподавяйки яда си, каза шефът на сигурността. Беше подценил врага в Южния Пасифик — не очакваше Макклеъри да подкупят гмуркачите му. Синът на милиардера не го биваше за помощник, но поне нямаше да го предаде.

Младши изруга с треперещ от студ глас, докато измъкваше листа от джоба на якето си.

Франк Биън му бе направил тази разпечатка, преди Мерит завинаги да го облекчи - наред с останалите от екипа на Червения салон - от арестантските неудобства. На нея се виждаха очертанията на поредната извънземна колония на Айрънуд, наложени върху близък план на терена, който се намираше високо над тях.

Той проучи картата, за да потвърди плана си. Задъненият проход от отвора в скалите беше единственото място, осигуряващо достъп до целия комплекс. Уиър и онази Макклейри не бяха въоръжени и нямаше къде да се скрият. Светещите пръчки също сочеха пътя им.

Мерит угаси фенерчето си. Всичко щеше да приключи съвсем скоро.

И тогава нямаше да има значение колко шум ще вдига Младши.

Дейвид вдигна ръка, за да даде знак на Джес да пази тишина. Заслуша се и прошепна:

- Двама са. В първия проход. Преди разклонението.

- Светещите пръчки водят право към нас - отвърна Джес.

- Имаш ли представа кои са?

- Айрънуд? Кой друг може да има карта на това място?

- Мерит е тук, за да ни убие - тихо и настойчиво каза той.

Джес веднага смъкна ципа на гащеризона си и извади малък пистолет. Дейвид се сепна.

- Откъде го взе? - В самолета за Англия двамата носеха само набързо купени дрехи и тоалетни принадлежности. Нямаше как да не са засекли оръжието.

Тя не отговори, а тръгна към отворената врата. Дейвид я последва.

Чу се тропот на търкалящи се камъни и Дейвид си представи как Мерит и неговият съучастник се провират покрай голямата купчина. Щяха да се появят след минута. Той се озърна назад. Детайлите на стенната карта помръкваха - светещата пръчка гаснеше бързо на студения под.

- Джес, има ли друг изход от залата? — тихо попита той.

Тя поклати глава.

Още падащи камъни. После тичащи стъпки. Покрай скалите. Без фенери. Ориентираха се по светещите пръчки. Изведнъж му хрумна нещо.

- Можем да ги заслепим.

- Но само за миг.

- Достатъчно, за да избягаме по един от другите два коридора.

- Стига да няма други препятствия, те продължават трийсет метра нататък и стигат до ново разклонение. Няма къде да се скрием.

- Можеш да стреляш първа.

Джес кимна и Дейвид разбра, че вече е решила да го направи.

Разнесе се остро изхрущяване. Някой изруга високо. Дейвид позна гласа и прошепна:

- Синът на Айрънуд.

- На какво разстояние са?

Дейвид наклони глава и се съсредоточи.

- Шест метра.

- Приготви се - когато стигнат на три метра. Дръж фенерчето колкото може по-настрани.

Той вдигна фенера си и започна да брои наум. „Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет..."

Мерит закова на място и вдигна свободната си ръка, за да спре Младши. Трябваше да се ориентира в обстановката. Усмихна се, когато видя зелената светеща пръчка на пода. Съкровищницата на Айрънуд трябваше да е направо и надясно, а тунелът, същия като онзи, по който беше плувал в Пасифика - наляво, точно срещу входа на онова помещение.

Предполагаше... не, знаеше, че плячката му вече е в залата, и беше разумно да приеме, че са чули приближаването му. По-точно, приближаването на Младши.

Не че това щеше да промени нещо. Уиър бе цивилен и съответно неподготвен. Онази Макклейри обаче се оказваше сериозен проблем. Първо се измъкна от зле замислената атака на Младши в Канада, а после оказа изненадващ отпор в лабораторията на Уиър.

Мерит обмисли положението от нейната гледна точка. Тя разполагаше със същата карта като неговата, следователно знаеше, че няма къде да избяга. „Когато се приближим, тя ще изскочи от залата и ще открие огън" - реши той. И за да си осигури една-две секунди предимство, може би щеше да се опита да го заслепи с фенерче.

Затискайки лявото си око с длан, Мерит нареди на Младши да направи същото и да не се движи. После прилепи гръб към стената и безшумно продължи нататък, насочил напред деветмилиметровия си глок.

Преди хиляда години Сун Дзъ беше казал, че когато няма къде да избяга, врагът може само да се бие до смърт.

Мерит не искаше нищо друго.

Десет...

Дейвид затаи дъх, за да чува по-добре. Нямаше стъпки. Мерит или беше спрял на четири-пет метра, или се приближаваше с крайна предпазливост.

Докосна Джес по ръката, посочи ухото си и поклати глава. Младата жена трябваше да рискува и първа да направи ход. Не можеха да чакат Мерит и Младши да се появяват на вратата.

Джес вдигна лявата си ръка, изпънала три пръста.

Дейвид кимна. На три.

Тя първо сви палеца си, после показалеца.

Той се приготви да се хвърли напред.

Първият взрив разтърси коридора.

Силата на експлозията отхвърли Мерит и Младши назад.

Мерит се стовари тежко на каменния под, но екотът от сблъсъка се изгуби в оглушителния грохот, който отекваше в самото му тяло.