12 те вятъра

- Моето мнение няма значение. Важното е, че Айрънуд вярва в това. Не смяташ ли, че трябва да се заемем с тоя случай от неговата гледна точка?

- Разбира се - съгласи се Лайл. - Е, какво мислиш?

- Мисля, че Айрънуд действително е крайният потребител на базата данни. - Очите на Роз блестяха, докато се стараеше да го убеди в логиката си. - Той е обсебен от идеята да открие своите извънземни колонии. Според него те датират отпреди хиляди години - това е по археологическата част. ГСРСА, която е способна да показва какво има под земята, трябва да е ценно археологическо средство, нали така? Фондацията „Макклеъри" финансира археологически експедиции. Следователно ГСРСА е ценна и за Айрънуд, и за фондацията - няма нужда да се намесва и вражеска страна.

- Значи в крайна сметка тоя случай може и да не се окаже шпионаж. Айрънуд може просто да е някакъв съвременен Индиана Джоунс и ГСРСА да е тазгодишният Свети граал.

Звучеше логично, но не по същество.

- Каквато и гледна точка да предпочетеш, базата данни е открадната държавна собственост и докаго е в ръцете на друг, ние сме изложени на опасност.

- Няма спор. Какво ще правим сега?

Лайл знаеше, че има няколко опции. Можеше да се опита да разпита програмистите на масата, но тъй като те вече бяха поискали адвокат - естествено, един и същ, - очевидно действаха по някакъв предварителен план и нямаше да проговорят скоро. Можеше да изчака и да види дали капитан Кингсбъро ще открие нещо, но нямаше почти никакъв шанс. Можеше да претърси други имоти на милиардера - но дори да откриеха големи компютърни системи, най-вероятно те също вече бяха разглобени.

- Можем да направим само едно.

Роз лукаво се усмихна, като че ли знаеше какво ще ѝ каже.

- Имаме нужда от повече информация - продължи Лайл. - От геопространственото разузнаване трябва да идентифицират крайбрежието на оная разпечатка.

- И после... Пак ли командировка?

- Пак.

34

- Чудя се как ли е изглеждало тогава - тихо произнесе Джес.

Дейвид стоеше до нея на скалата над Атлантическия океан. Мъгла и пръски изпълваха утринния въздух. Едва различаваха вълните на трийсетина метра под тях, които нежно се пенеха около тъмните камъни на скалистия бряг. Нататък - само мъгла. Дори крясъците на морските птици звучаха глухо.

- Според теб кога е построен? - попита той.

Рано сутринта бяха пренесли на топографска карта координатите от разпечатката, която бяха направили в Бостън. Според нея и ръчния им джипиес бяха на мястото, на което Айрънуд се надяваше да открие извънземна колония, а Джес - храм на Семейството. Какъвто и да се окажеше, изсеченият в корнуолския шист обект се намираше на по-малко от трийсет метра под тях.

- Преди девет хиляди години.

- Морското равнище трябва да е било по-ниско - отбеляза Дейвид. - Поне с осемнайсет метра.

Джес му се усмихна, сякаш беше казал нещо смешно.

- Имах предвид колко хора са живели тук. Имало ли е кораби? Кейове? Празници? Магазини? Как е миришело тогава? Имали ли са пещи за керамични съдове? Фурни за хляб? Как е изглеждал техният свят? - Тя замълча, сякаш объркана от многото възможности.

Дейвид й предложи собствения си подход към неизвестното далечно минало.

- Е, техниката им е била друга, обаче хората са си били като нас. Същите емоции, желания, потребности. Човешката природа не се променя.

- Първите богове са били различни.

Той премълча. Сега той, Джес и Айрънуд бяха на една вълна. И тримата търсеха доказателства и се надпреварваха с времето, за да ги открият.

- Ето там! - Джес държеше бинокъла пред очите си и се взираше в скалната стена отвъд двестаметровото заливче.

Повече от час бяха вървели по пътеките и ръбовете на скалите, докато чакаха мъглата да се разнесе. Превърнатите в туристическа атракция руини на замъка Тинтаджъл се намираха на километър и половина югозападно от мястото на храма, но тук-там сред скалите ясно се виждаха останки от каменни стени и ерозирали стъпала. Дейвид виждаше въздействието им върху Джес, макар да не бяха толкова древни, колкото храма. За нея корнуолският обект бе нещо повече от църква. Той беше самата Света земя.

- Дейвид, в пластовете има прекъсване! На височина пет-шест метра, точно вляво от онова белезникаво петно.

Той насочи бинокъла си към скалата и видя белите жилки.

- Над трите големи скали ли?

- Точно там! Вижда се, че шистовите и алевролитните пластове са нарушени от конгломерат.

- Оная бъркотия от камъни ли?

- Направено е от хора.

Дейвид не забеляза друго освен естествени скали. Свали бинокъла и попита:

- Откъде знаеш?

- Повярвай ми, аз съм геолог.

- Сериозно, Джес. Как можеш само да погледнеш нещо, което са виждали хиляди други, и да кажеш, че е направено от човек?

- Защото виждам вулканични скали навсякъде в местните пластове. Тук ги наричат „син елван". Толкова широко са разпространени, че никой не ги забелязва. А онова прекъсване долу, общо взето, не е много по-различно от хиляди други по тази част от крайбрежието.

- Общо взето ли?

- Вулканичните скали се образуват от магма, затова вулканичните пластове в корнуолския шист обикновено са плътни.

- И какво от това?