12 те вятъра

Мъжът на леглото облиза сухите си устни, покритата с петна превръзка скриваше лицето му от скулите до устата. Според медицинските сведения той бе прострелян два пъти - драскотина на рамото и по-сериозна рана в левия прасец. Освен това имаше множество ох-лузвания и повърхностни контузии по дясната страна на тялото. Травмите бяха получени при частичното срутване на тунела, където го откриха спасителите. Лявата му ръка беше счупена на три места, а лявото му рамо - изкълчено. Накрая идваше ожуленото му лице.

- Преди... какво? - бавно попита Младши, но според монитора до леглото пулсът му рязко се ускори.

- Преди да започнат наказателното производство срещу теб - повтори Лайл. - Следобед ще те предам на военната полиция и ще те прехвърлят в „Левънуърт".

С всяка секунда Младши се разбуждаше все повече.

- В „Левънуърт" ли?

- Това е военен затвор.

- Арестуван ли съм?

- Не. Ти си военнопленник. - Лайл винаги се наслаждаваше на този момент.

Младши се опита да се надигне и не успя. Паниката му се засилваше.

- Чакайте, чакайте... я дайте отначало.

Специалният агент се представи и продължи:

- Ти си враг на Съединените щати, беше пленен и ще бъдеш...

- Не! Стига!

Лайл зачака.

- Не съм враг. Аз съм американски гражданин.

- Който е участвал в сговаряне за кражба на секретна военна собственост с цел продажбата ѝ на чужди сили. Заловихме те. Ще прекараш остатъка от живота си в „Левънуърт".

Младши отпусна глава върху антисептично бялата възглавница и се вторачи в тавана.

- Искам адвокат.

- Цивилните имат право да разговарят с адвокат. Военнопленниците разговарят с мен.

Пациентът свирепо се втренчи в него, но Лайл не се извърна.

- Нещо да кажеш?

- Искам да говоря с баща си.

- Мога да го уредя. Само трябва да ми съобщиш къде е.

Младши запремигва, най-после достатъчно буден, за да проумее в каква игра участва.

- Точно така. Той избяга - продължи Лайл. - Голямата риба. Но за утеха имаме теб. Измъкнахме те от дупка в земята в Англия. Между другото, няма данни да си влизал в тая страна. Впечатлен съм, обаче това потвърждава факта, че имаш опитни съучастници. В сговарянето.

- Няма никакво сговаряне. Моят старец... - Младши се усети.

- Какво твоят старец?

Младши затвори очи. В размътения му от морфина ум несъмнено витаеха картини от живота в затвор с максимално строг режим.

- Какво трябва да направя?

- Да отговориш на някои въпроси.

- Какви например?

- Къде е Холдън-старши? Къде е базата данни? Как я е получил? На кого се кани да я продаде? Какво...

- Няма да я продава на никого!

- Тогава какво прави с нея?

- Търси... оная подземна съборетина, от която ме измъкнахте. Руини, разбирате ли? Вече откри няколко такива по целия свят.

„Едно на нула за Роз" - помисли си Лайл.

- Кой му помага в това?

Лицето на Младши се сгърчи и той потрепери от болка.

- Натаниъл Мерит. Копелето, дето ме заряза там долу. Той върши мръсната работа за моя старец. - Погледна Лайл в очите и добави: - Ето ви го вашият убиец. Не съм аз.

Агентът скри изненадата си и промени тактиката. Очакваше Младши да назове Китай, Русия или друга неприятелска държава като врага, който помага на Айрънуд да използва ГСРСА, а не физическо лице.

- Кого е убил?

- Ако ви кажа каквото знам, ще ме пратите ли в „Левънуърт"?

- Ако ни съдействаш, и аз ще ти съдействам. Не забравяй какво ти казах: ти не си голямата риба. - Лайл премълча за останалата част от сделката. Беше прекалено рано да очаква от него да предаде баща си. Трябваше да го изработи внимателно. - Добре, да се върнем на тоя Мерит. Какъв е той? Каква е връзката му с баща ти? И кого е убил?

Устата на пациента се изкриви в неприятна усмивка. След миг той изпъшка - устната му се беше сцепила. Но разказа на Лайл всичко.

- Да, знам, знам, пълна каша - каза Айрънуд на жената, за която се беше венчал преди трийсет години.

- Изобщо не съм си мислил, че ще се стигне чак дотук. Обзалагам се, че и ти не си. — Той замълча замислено.

- Винаги си ми повтаряла „Холди, проблемът ти е, че когато искаш нещо, го искаш цялото. Така и не се научи да се задоволяваш с по-малко. Или да делиш".

Милиардерът въздъхна и се почеса по темето през сламената шапка. Този следобед слънцето на Вануату жареше силно и по скалпа и лицето му постоянно се стичаха струйки пот. Все пак от близо три години не беше разговарял с Нан. Можеше да понесе жегата още малко.

- Така и не се научих - призна той. - Изобщо.

Опря се на бялата мраморна надгробна плоча и тромаво коленичи, за да намести букета, който беше оставил. Стрелиции. Любимите ѝ цветя. Също като този райски остров.

- Чакай да махна тия неща. - Той разчисти няколкото жълти листа, паднали от други букети - онези, които пращаше всеки ден. - Трябва да си поговоря с Етиен за това. Да поддържа чистота. Като знам колко много държеше... О, Нан. Липсваш ми, момичето ми. Ужасно ми липсваш.

Едрият мъж постави длани върху плочата с надпис „Нанси Лу Айрънуд, любима съпруга и майка" и опря чело на ръцете си.

- Обаче аз съм подготвил всичко още отначало и ще се оправим - прошепна ѝ той. - Както винаги. Двамата с тебе.

Чу стъпки по чакъла и се озърна през рамо.