12 те вятъра

Лудия Майк стоеше пет-шест метра зад него на бялата чакълена алея, която лъкатушеше сред ниските храсти и палмите в гробището. Беше местен, който се грижеше за главната къща и при нужда шофираше ролсовете.

Младежът пак разрови чакъла с маратонка. Не искаше да му се натрапва, но държеше джиесем в ръката си.

Айрънуд изсумтя и се изправи тежко. Изтупа белите камъчета и праха от коленете си и оправи шапката си.

- Какво има, синко? - Той се насочи към шофьора си.

- Търсят ви по телефона, господин Уди.

Милиардерът се поколеба. В централния му офис имаше десетина души, които знаеха как да се свързват с него, но те използваха криптирания сателитен телефон в къщата му до пристанището. Нямаше представа кой от тях знае, че Лудия Майк му е шофьор, камо ли да има номера на мобилния му.

- Кой?

Лудия Майк сви рамене и ключиците му щръкнаха през синьо-бялата му риза на цветя. Айрънуд взе джиесема.

- Кой се обажда, по дяволите?

- Холдън Айрънуд?

- Аз пръв зададох въпрос.

- Прав сте. Джак Лайл. От Бюрото за специални разследвания на военновъздушните сили.

Милиардерът махна на шофьора си да се отдалечи и тръгна по алеята.

- Находчив човек сте, господин Лайл. „Господин" ли да ви наричам, или имате звание?

- „Агент Лайл" е достатъчно.

- Разбира се.

- И не съм чак толкова находчив. Получих тоя номер от сина ви.

Сякаш леден обръч стегна гърдите на Айрънуд.

- Айде бе.

- Трябва да се приберете в страната, господин Айрънуд.

- Това заплаха ли е?

- Зависи от вас. Формално вие сте недосегаем. Но това ви е известно. Между Съединените щати и Вануату няма договор за екстрадиция. Даже не поддържаме дипломатически отношения. Освен това научих, че „Айрънуд Индъстрис" са направили там сериозни инвестиции в учебни заведения и инфраструктура, и предполагам, че местните власти няма да припират да променят статуквото.

Айрънуд не се подвеждаше по сговорчивото поведение на Лайл. В тези води плуваха акули. Той приложи същия подход.

- Щом казвате, агент Лайл.

- Това е само формалната страна, разбира се. Наясно сте, че правителството на Съединените щати няма навика да оставя враговете си на свобода в която и да е държава. Тъй че по един или друг начин вие ще се приберете в страната. Ако се върнете с частния си самолет обаче, пътуването ви ще е по-приятно, отколкото в товарен, завързан и със запушена уста.

- Не съм сигурен, че ви разбирам. Какви са тия приказки, че съм бил „враг"?

- Хайде да не се преструваме. Знаете какво сте откраднали. Синът ви ни разказа всичко. Каза ни даже къде да открием трупа на Франк Биън.

Айрънуд стреснато спря на чакълената алея, сякаш го бяха зашлевили.

- Франк ли? Какво се е случило с Франк?

- Стига преструвки. Синът ви вече проговори. Ако покажем на другите от вашия „Червен екип" снимки на онова, което е останало от Биън, можете да сте сигурен, че и те ще се разприказват.

Милиардерът се вторачи в хоризонта, в пухкавите бели облаци над синия Пасифик, но не виждаше нищо.

- Какво се е случило с Франк?

- Вашият човек го е убил, господин Айрънуд.

- Кой мой човек?

- Натаниъл Мерит. Шефът на сигурността ви. Бивша барета. Макар да се съмнявам, че ще искат да го приемат обратно. Имаме доказателства срещу него поне за още две убийства. Всички по ваша заповед.

- Това е лъжа! - избухна Айрънуд.

- Не и според сина ви.

Той свали шапката и избърса челото си. Този човек грешеше. Ужасно, невероятно.

- Чуй ме добре, агент Лайл. Никога не съм давал на Натаниъл Мерит, нито на когото и било такива „заповеди".

- Тогава се приберете и ще изясним всичко.

Милиардерът се огледа. Не забеляза пейка, не искаше да седне на някой надгробен камък, но не можеше да стои прав.

Видя един възлест пън и се просна на него, за да си поеме дъх.

Начинанието беше толкова просто. Генетичните клъстери на Дейв, базата данни ГСРСА, нелегалните карти, водещи към извънземни колонии. Доказателства за посещения... Когато истината излезеше наяве, всичко това щеше да обърне света надолу с главата. Как нещо толкова елементарно, толкова необходимо, можеше да доведе до убийство?

- Господин Айрънуд?

- Тук съм.

- Ще се приберете ли в страната?

Той се обърна към надгробния камък на Нан. Парцелът до жена му беше свободен. Някога щеше да почива до нея. Не още.

- Ще изясним тая работа, агент Лайл.

- Съгласен съм. Най-добре да го направим тук.

- Дадено. Но първо трябва да свършиш нещо за мен.

- Слушам ви - отвърна Лайл. Прекалено бързо, прекалено гладко.

Айрънуд поклати глава. Нещастното копеле. Очакваше да му предложи сделка. По-скоро пазарлък. Той възнамеряваше да го натика в гушата на агента.

- Предполагам, че си открил копие на базата данни в казиното ми.

Лайл не каза нищо.

- Предполагам също, че си видял един от резултатите от тая база данни. Разпечатка, да речем, на обект в Корнуол, Англия. Нали така? - Милиардерът пое дълбоко дъх, готов да чака до второто пришествие, ако е нужно, защото първият, който нарушеше мълчанието, щеше да изгуби най-много.

Накрая:

- Да.

Айрънуд издиша. Оставаше в играта.