12 те вятъра

Спря на прага и погледна назад към тячото. Зачуди се каква ще е тяхната съдба - съдбата на онези, които отхвърляха доказаните факти за промяната и не се готвеха за нея. Имаше учени, които по-скоро щяха да умрат със старите си книги, отколкото да приемат предизвикателството и да напишат нови.

И после напусна Залата на Пътешествениците, за да не се завърне никога там. И нямаше как да узнае, че идните векове ще докажат правотата му.

51

Шумът беше оглушителен. Огромният товарен отсек на транспортния самолет С-17 „Глоубмастър" представляваше тъпан колкото баскетболно игрище, постоянно удрян от четири ревящи двигателя, носещи го в небето над Антарктида.

По-малко от час след началото на полета Дейвид си направи тампони от тоалетна хартия и ги натъпка в ушите си. Помогна, но не достатъчно.

Опита се да се отпусне на седалката. Затвори очи и почти успя да се изолира от околния свят. Но спускащата се от стената брезентова седалка сякаш усилваше грохота на двигателите и стряскащият екот от маневрирането за зареждане във въздуха го изтръгна от дрямката с прилив на адреналин, който окончателно го разсъни.

Командосите обаче явно можеха да спят навсякъде, дори върху завитата с найлон палета с провизии в отсрещния край на отсека. Някои хъркаха. Не и Джес, тя седеше от отсрещната страна на подобна сгъваема седалка и спеше. Дейвид ѝ завидя.

Шест часа след началото на полета от международното летище Крайстчърч в Нова Зеландия, Джак Лайл спусна седалката до неговата. Подобно на другите пътници - включително Дейвид, дванайсетте командоси, Айрънуд, Джес и агент Марано, - той носеше бяла подплатена канадка и подплатен панталон в същия цвят. Когато дойдеше моментът за слизане, щяха да прибавят към облеклото и екипировката си още петнайсетина неща, но засега канадката и панталонът бяха достатъчни, за да им е топло в товарния отсек. Дори прекалено топло. Канадката на Лайл беше разкопчана.

- Как е?

- Бива. - На Дейвид му се искаше да бе взел айпода си, който вършеше идеална работа за прекратяване на разговори. Звуците на джунглата. Дори само мисълта за обливането с тези естествени шумове го накара да се отпусне. Мъничко.

- Гледай сега, малкия, ако си ядосан, че нещата се развиха така, съжалявам, обаче трябваше да си свърша работата. И поне при тебе всичко се оправи, нали така?

- Аха, супер - отвърна Дейвид. Не харесваше Джак Лайл, нямаше му доверие. Единствената причина да не му предявят обвинение в злоупотреба с държавно имущество и да не лежи във федерален затвор до края на живота си - още цели пет месеца, ако имаше късмет, - беше фактът, че Айрънуд настоя да спазят помилването, за което първоначално се бяха договорили. Нищо чудно, че неговите програмисти вече имаха договор с Националната разузнавателна служба да доразработят създадения от тях търсещ алгоритъм. Сега само милиардерът щеше да опере пешкира.

Дейвид не разбираше защо военновъздушните сили продължават да се интересуват от него.

- Правите всичко това само за да се доберете до Айрънуд. Ако беше поискал от вас да се костюмирате като Мики Маус и да пеете арии на Таймс Скуеър, пак щяхте да се съгласите.

- Това щеше да е по-лесно - рече Лайл. - Както и да е, исках само да ти кажа, че преди известно време се чух с предишната ти шефка. Полковник Ковински. И тя участваше в следствието.

„Каква изненада" - помисли си Дейвид.

- Как е тя?

- Сигурен съм, че щеше да отговори „изключително".

- Да, определено.

- Изгаряше от любопитство за оная нечовешка ДНК проба, която се опита да й я пробуташ за неандерталска.

Дейвид се напрегна. Виж, това вече не беше работа на Лайл.

- А всъщност била твоя. Ще ми кажеш ли нещо?

Мълчанието на Дейвид не смути агента и той продължи :

- Аз пък съм любопитен как така ти и твоите „аномалии" сте в основата на всичко, което не можем да си обясним: Айрънуд и неговото търсене на извънземни. Една млада жена, срещу която стрелят хора на собственото ѝ семейство, при това на обществено място. Аржентинците се канят да бомбардират обекта, за който пътуваме. Всичко това някак си е свързано с тебе. Спокойно можеш да ми кажеш. И без това все някога ще разбера.

Към тях се присъедини агент Марано, която почти се губеше във военната си антарктическа екипировка. Очевидно не се произвеждаха малки номера като за нея.

Носеше термос с кафе и няколко картонени чаши.

- Кофеин? - предложи тя. Двамата мъже отговориха утвърдително и настъпи временно примирие. „Хищници край водоем" - помисли си Дейвид.

- Нещо против да седна при вас? - попита момичето. Дейвид не възрази, нито пък Лайл, и Марано си сипа кафе, свали си седалка и се настани до партньора си.

- Е, според вас какво ще намерим? - Тя се наведе напред, за да вижда Дейвид.

- Нямам представа. Вие кажете.

- Нацистка база за подводници от Втората световна война. - Марано вдигна чашата си към Лайл. - Шефът смята, че е секретна британска изследователска станция. Заложили сме по десет кинта.

Дейвид не знаеше дали агентката говори сериозно.

- А ако се окаже нацистка база, която британците са превърнали в секретна изследователска станция?