12 те вятъра

Никой не беше забелязал Каменоделеца да пада от сала. Дори да бе извикал от отчаяние ичи облекчение, никой не го беше чул. Всички там му бяха роднини, но никой не тъгува за него. Смъртта бе в реда на нещата.

Сега най-млада беше Плетачката. Четиринайсетгодишна. И двете ѝ деца бяха изгубени през първите дни, след като бурята отнесе сала от родното крайбрежие. На четвъртия ден една вълна помете момчето ѝ и то така и не изплува на повърхността. На шестия ден дъщеричката ѝ, която още нямаше годинка, не се събуди. По-рано черната ѝ кожа имаше пепеляв цвят. Младата майка държа момиченцето до себе си още два дни, преди Палещия да спусне скованото телце в зелените дълбини.

Но всички други на сала също ѝ бяха роднини и сега заради тях Плетачката напрегна младите си очи в бавно разнасящата се мъгла на утрото. Белотата се уголемяваше и приближаваше. Капризният вятър, който ги беше отнесъл от един бряг, сега ги водеше при друг.

Застанал до нея, Резача, най-старият, почти двайсетгодишен, стоически криеше страховете си. Той се беше изкачвал на планините в родината и знаеше какво означава бялото. Слизането им върху лед и сняг нямаше да им донесе нищо по-добро от открития океан. И двете алтернативи щяха да приключат със смърт до няколко дни.

С напредването на утрото вятърът се усили и в ослепително синьото небе нахлуха гъсти, вълнуващи се облаци, носещи дъжд над новия бряг.

Плетачната с усилие отдели напуканите си, сковани ръце от палмовото въже, с което беше завързана, и като се бореше с изнемогата, нестабилно се изправи на крака. Другите наоколо държаха ходилата ѝ върху хлъзгавия бамбук, за да може да погледне малко по-на-далече, когато салът се издигне върху гребена на следващата вълна.

Тя разпери ръце за равновесие, ахвайки, когато салът потъна между две вълни, после рязко се наклони напред, докато се издигаха към следващия гребен. Там, от върха му, макар и само за миг, зърна нещо, което не беше бяло.

Имаше и зелено, спускаше се от далечните планини към приближаващия се бряг.

Резача изслуша Плетачката, която трябваше да крещи, за да надвит рева на вятъра и водата, после с помощта на другите се изправи до нея, за да се убеди сам.

Тя не се лъжеше. Пред тях имаше не само лед и салът бързо се приближаваше.

След още часове, когато двайсет и вторият ден от пътуването свършваше, разбиващите се в назъбените черни скали бесни вълни отново ги заляха с пяна и пръски. Нататък се виждаше полумесец от гъсти дървета, обграждащ широки пространства с вълнуваща се трева.

Зеленина.