12 те вятъра

Хамилкир, майстор на звездните пътища след майчината си смърт, чакаше с чираците си на най-големия дървен кей. С помощта на въжета и прътове неколцина от народа на дъба преместиха вече пристаналата там търговска гемия, за да направят място за неочаквания гост. Беше часът на прилива, вълните се усилваха и морските пръски бяха примесени с първите дъждовни капки от смрачаващите се небеса. Ала това не смущаваше Хамилкир и другите като него, които народът на дъба наричаше хора-сенки. Паметта на най-старите сред тях обхващаше две десетилетия, че и повече - те бяха виждали много по-страшни бури, а най-младите бяха слушали разказите за родината. Ураганите в този район, който един ден щеше да бъде наречен Корнуол, не можеха да обезпокоят хората-сенки, особено сега.

Въпреки че нетърпението да чуе новините от родината му даваше сили срещу бурята, Хамилкир съзнаваше, че гостите не са онова, на което се е надявал.

Грамадният дървен съд, чийто яркожълт триъгълен грот носеше кобалтовосиния кръст на Пътешествениците, хвърли котва на два стадия от брега, сякаш лоцманът му не можеше да разчете носещите се по повърхността шамандури, ограждащи безопасния коридор към пристана. Вместо това спуснаха лодка и въпреки разстоянието, дъжда и пръските Хамилкир видя, че седем от осемте гребци са акуили, дребни и светлокожи като народа на дъба. Само един беше кай - истински човек.

Като екипаж обаче гребците бяха уверени и силни, а кормчията, също кай, при това жена, умело изведе лодката на пристана. Народът на дъба хвърли въжета да я закрепят до трапа и вярна на традицията, кормчията слезе първа, носейки пътеводителското си ковчеже.

Макар да го зърна съвсем за кратко, Хамилкир се възхити на изработката на заобления сандък от полирано дърво, дълъг колкото ръка на възрастен и два пъти по-широк. По изяществото на сребърните апликации се виждаше, че е от родината - беше украсен със звездните пътища по древния начин, без гравиран текст, който да помага при запаметяването, както предпочитаха неговите чираци. Ковчеже на майстор на звездните пътища, може би учил в самата Зала на Пътешествениците.

Хамилкир и чираците му мълчаливо стояха отстрани, докато кормчията пренесе товара си по кея до твърда земя и го постави в складовата пирамида. Едва когато се увери, че ковчежето ѝ няма да се изгуби в морето, когато далекогчедът, времемерите и хоризонтните дъски бяха на сигурно място, тя - както и всеки друг пътеводител - можеше да се погрижи за други неща.