12 те вятъра

Плаването било еднообразно. В продължение на три дни вятърът отслабнал и тогава се включили гребците: мостовите кораби нямаха проблем при безветрие. По-важно било това, че звездните пътища останали верни. Когато на седемдесет и втория ден зърнали суша, лесно видели с далекогледа наблюдателниците на Хамилкировата колония. Пътеводителството на Рутем било прецизно, въпреки че нито тя, нито нейният кайски гребец Торирам бяха извършвали такова пътешествие.

След официалния разказ гостите се пръснаха сред учените, за да ги разпитват и на свой ред да отговарят на въпросите им. Рутем и Торирам седнаха на масата на Хамилкир, ала разговорът не вървеше.

Хамилкир се озадачи, когато разбра причината за необичайното напрежение: присъствието на неговата акуилска наложница Бригид. Вярно, на пръв поглед тя изглеждаше смущаващо светла и ако беше от кайте, сламеният цвят на сплетената ѝ коса щеше да предполага болест. Ала той беше научил, че подобно на всички същества, различните акуили притежават черти, характерни за районите, от които произхождат. Лесно можеше да се свикне с този доказан факт.

Зачуди се дали безпокойството на гостите не се дължи на това, че неговата наложница ги поздрави на родния им език. Но защо ще се смущават от проявата на споделено знание?

Накрая му се стори, че вижда отговора в очите на Рутем. В погледа ѝ, впит в корема на Бригид, когато обточената с пурпурно бяла риза на наложницата се опъваше отгоре ѝ. Там растеше дете. Неговото дете.

После, забелязвайки, че домакинът ѝ е усетил нейното отвращение и неодобрение, Рутем заговори така, като че ли Бригид не може да я разбере.

- Има ли и други?

Хамилкир знаеше, че пита за деца, родени от дъба и сянката.

- Двайсет и две.

Каквото и да си помислиха за отговора, Рутем и Торирам споделиха реакцията си само с поглед.

- Нима в Ешай няма такива деца? - учуди се Хамилкир.

- Имаше - отвърна гребецът.

Хамилкир забеляза уплахата на наложницата си от миналото време, което използва Торирам.

- Къде са отишли? - попита Бригид. Тя плъзна длан в неговата и я стисна. Колкото и загадъчен да му се струваше този жест, Хамилкир вече знаеше, че акуилите извличат утеха от него.

- Те не бяха кай - заяви Рутем. - Не бяха акуили. Къде биха могли да идат? Никой не би ги приел.

Хамилкир стисна ръката на наложницата си, както го беше научила.

- Ние ги приемаме.

- Ние също ги приемахме, докато не започнаха нападенията - отговори Рутем.

- Вече ти казах, тук няма война - отсече Хамилкир.

- Винаги има война.

Той отказа да приеме твърдението ѝ.