12 те вятъра

Хамилкир прати един от чираците си с лодката да преведе закотвения кораб през плитчините до пристана. Чиракът зае мястото на пътеводителката като кормчия, а един от народа на дъба замени кая на греблото.

Гостите бяха обзети от опасения при вида на единствения кай в лодка с осем акуили.

- Покорили ли сте ги? - попита майсторката, която се казваше Рутем. Висока колкото Хамилкир, тя стърчеше цяла глава над най-високия от народа на дъба. Кожата ѝ беше черна като пространствата между звездите и по обичая на пътешествениците бръснеше и мажеше с мас скалпа си. Малцина кай в колонията спазваха старите традиции и Хамилкир неочаквано за себе си намери вида ѝ за съблазнителен.

- Те нямат нужда от покоряване - отвърна той. - Имат нужда от храна.

Кайте разговаряха на родния си език, чиито цъкания и твърди съгласни бяха непонятни за повечето хора от народа на дъба, и останалите на кея акуили не се опитваха да слушат двамата хора-сенки. Просто зяпаха Рутем. В Каситеритес почти нямаше кайски жени. Такава беше цената на децата - цена, която народът на дъба не плащаше. Техните жени раждаха по-лесно и много по-рядко умираха при раждане.

- В Ешай не е достатъчно да ги учим на земеделие.

Хамилкир знаеше за тази колония, разположена малко по-близо до средния кръг. на света от Каситеритес, но почти на двайсет хиляди стадия през тъмното море, което бушуваше пред него.

- Оттам ли идвате?

Рутем изцъка в знак на съгласие.

- За седемдесет и два дни.

- А преди това?

Тя разбра подтекста на въпроса.

- Родена съм в Ешай. Никога не съм била в родината. - Пътеводителката се загърна по-плътно в подплатения си с кожа плащ, за да се защити от усилващия се вятър. Вълча кожа, забеляза Хамилкир, но от вид, който не се срещаше там. Преди петдесет години, бяха му разказвали родителите на неговите родители, търговията не се ограничавала само до гемии, плаващи покрай бреговете. В Каситеритес редовно идвали мостови кораби от други колонии и карали стоки от всички земи по света.

- А моята колония не е посещавана от почти трийсет години - продължи Рутем.

- Трийсет... - Хамилкир се извърна. Бурният хоризонт беше скрит в сивата мъгла на проливен дъжд, който се приближаваше към брега и скоро щеше да стигне до тях. - Значи се е случило, така ли?

- Мисля, че трябва да разберем сами.

Той отново насочи вниманието си към закотвения мостови кораб. Тъкмо вдигаха лодката на борда.

- Вече нямаме кораби, които могат да извършат такова пътуване. Вашият годен ли е?

- Можем да прекосим морето, но не и да стигнем до Белия остров.