16:50 от Падингтън

Тя беше много мека и пухкава — въплъщение на приятна възрастна дама. Усмихваше се, оглеждайки се, на Харолд Кракънторп, облечен в елегантен тъмен костюм, на Алфред, който с чаровна усмивка й предлагаше сандвичи, на Седрик, застанал до камината в протрито вълнено сако, сърдит на останалите членове от семейството.

— Много се радвам, че можахте да дойдете — учтиво отговори Ема.

Нямаше и следа от намек за сцената, разиграла се след обеда същия ден, когато Ема възкликна:

— Божичко, съвсем забравих! Казах на госпожица Айлсбароу, че днес може да доведе старата си леля на чай.

— Отложи посещението — грубо заяви Харолд. — Все още има много неща, за които трябва да говорим. Нямаме нужда от непознати в къщата.

— Нека пие чай с момичето в кухнята или някъде другаде — добави Алфред.

— О, не, не мога да постъпя така — противопостави се твърдо Ема. — Ще бъде прекалено невъзпитано.

— Нека да дойде — намеси се Седрик. — Можем да я поразпитаме малко за прекрасната Люси. Трябва да ви кажа, че бих искал да науча нещо повече за момичето. Не съм сигурен, че мога да й се доверя. Прекалено е интелигентна.

— Има много солидни връзки — отбеляза Харолд. — Поставих си за цел да проверя. Човек трябва да бъде сигурен, като се има предвид къде си пъха носа и как намери трупа.

— Само ако знаехме коя е тази проклета жена — каза Алфред.

Харолд сърдито добави:

— Искам да ти кажа, Ема, че изглежда съвсем си си загубила ума, след като си отишла в полицията и си изказала предположение, че убитата жена би могла да бъде френската приятелка на Едмънд. Така те ще мислят, че тя е дошла тук и вероятно някой от нас я е убил.

— О, не, Харолд, не преувеличавай.

— Харолд е напълно прав — заяви Алфред.

— Не разбирам какво ти е влязло в главата. Имам чувството, че където и да ида, ме преследват цивилни полицаи.

— Казах й да не го прави — намеси се Седрик. — Тогава Куимпър я подкрепи.

— Това не е негова работа — сърдито отбеляза Харолд. — Да си гледа хапчетата и праховете, а и „националното здравеопазване“.

— Хайде, спрете да се карате — уморено каза Ема. — Наистина се радвам, че тази стара госпожица… как й беше името… ще дойде за чая. За всички нас ще бъде добре да има някой външен човек тук, за да не обсъждаме едни и същи неща отново и отново. Трябва да ида да се пооправя малко.

Тя излезе от стаята.

— Тази Люси Айлсбароу… — започна Харолд и спря. — Както казва Седрик, странно е, че е влязла в хамбара и е отворила онзи саркофаг — действие, подобаващо на един Херкулес. Вероятно ще трябва да предприемем нещо. Държанието й по време на обеда беше доста враждебно…

— Остави я на мен — отвърна му Алфред. — Скоро ще разбера дали преследва нещо.

— Искам да кажа, защо ще отваря саркофага?

— Може би, в крайна сметка, тя не е Люси Айлсбароу — предположи Седрик.

— Но какъв смисъл би имало… — Харолд изглеждаше съвсем объркан. — О, по дяволите!

Спогледаха се с разтревожени лица.

— А сега и тази противна стара жена, която идва на чай. Точно когато искаме да помислим.

— Ще обсъдим нещата довечера — каза Алфред. — Междувременно ще разпитаме подробно старата леля за Люси.

И така, госпожица Марпъл беше доведена, както си му е редът, от Люси и настанена до камината, а сега се усмихваше на Алфред, докато той й подаваше сандвичи, с одобрението, което винаги проявяваше към всеки симпатичен мъж.

— Много благодаря… Мога ли да попитам… О, яйце или сардина! Да, ще ми хареса. Боя се, че винаги съм малко лакома по време на чая. Когато човек почне да остарява, знаете ли… А вечер, разбира се, само лека храна… Трябва да внимавам.

Тя се обърна отново към домакинята:

— Колко хубава къща имате! С толкова красиви неща. А бронзовите предмети ми напомнят за онези, които баща ми беше донесъл от изложението в Париж. Наистина ли дядо ви ги е купувал? В класически стил са, нали? Много са красиви. Колко е хубаво, че братята ви са тук заедно с вас. Семействата толкова често се разпръсват — в Индия, макар и да мисля, че времето на тази страна вече отмина, и в Африка — по западното крайбрежие, а климатът там е ужасен.

— Двама от братята ми живеят в Лондон.

— Това е много хубаво за вас.

— Брат ми Седрик обаче е художник и живее в Ибиса — един от Балеарските острови.

— Художниците обичат много островите, нали? — отбеляза госпожица Марпъл. — Шопен — беше в Майорка, нали? Но той беше композитор. Всъщност имам предвид Гоген. Тъжен живот, изглежда пропилян. Самата аз никога не съм се интересувала от картини на туземки и макар и да знам, че много го ценят, никога не ми е харесвал този жълтеникавокафяв цвят на горчица. Човек наистина доста се дразни, когато гледа картините му.

Тя огледа Седрик с малко неодобрително изражение.

— Разкажете ни за Люси като малка, госпожице Марпъл — помоли Седрик.

Тя му се усмихна възторжено.

— Люси винаги е била толкова умна. Да, наистина е така. Не ме прекъсвай, мила… Забележителна по аритметика. Ааа, спомням си веднъж, когато месарят ми поиска повече за говеждата плешка…

Госпожица Марпъл започна ентусиазирано със спомени от детството на Люси, а после продължи със случки от собствения си живот на село.