16:50 от Падингтън

— Сигурно смятате за твърде странно, че идвам тук по този начин, но има причина. И мисля, че е важна. Виждате ли, момчетата ми разказаха разни неща. Разбирате колко възбудени бяха по повод убийството, станало тук. Признавам, че в първия момент историята не ми хареса. Исках веднага да върна Джеймс вкъщи. Но моят съпруг ми се присмя. Той каза, че това явно е убийство, което няма нищо общо с къщата и семейството. Каза още, че доколкото си спомня детството си, а и съдейки по писмата на Джеймс, двамата с Алегзандър се забавляват толкова много, че би било истинска жестокост да ги върнем обратно. Предадох се и се съгласих да останат до момента, в който Джеймс трябваше да доведе Алегзандър у нас.

— Мислите, че трябваше да изпратим сина ви вкъщи по-рано? — попита Ема.

— Не, не, нищо подобно. О, толкова ми е трудно. Но трябва да ви кажа всичко, което имам да ви разказвам. Виждате ли, момчетата са разбрали доста неща. Казаха ми, че според полицията мъртвата жена може да е била френското момиче, което вашият по-голям брат, убит през войната, е познавал във Франция. Така ли е?

— Това е една вероятност — отвърна Ема с леко треперещ глас, — която не трябва да се пренебрегва. Може и така да е било.

— Има ли някаква причина да смятате, че тялото е на същото момиче, на тази Мартин?

— Казах ви, това е една вероятност.

— Но защо мислят, че е била Мартин? Бяха ли намерени у нея писма, документи?

— Не, нищо. Но, виждате ли, аз получих писмо от Мартин.

— Получили сте писмо от Мартин!

— Да. Писмо, в което ми пишеше, че се намира в Англия и би искала да дойде да се видим. Поканих я тук, но получих телеграма, че трябва да се върне във Франция. Вероятно се е върнала там. Не знаем. После обаче бе намерен плик, адресиран до нея, което показва, че е идвала тук. Но наистина не разбирам… — тя спря.

Лейди Стодарт-Уест бързо се намеси:

— Не разбирате какво ме засяга случката? Съвсем логично е да се чудите! На ваше място и аз бих се питала. Когато чух за историята или по-скоро събрах сведения за нея, трябваше да дойда и да се уверя дали наистина е така, защото, ако е…

— Да? — попита Ема.

— Тогава трябва да ви кажа нещо, което никога не съм възнамерявала да ви казвам. Виждате ли, аз съм Мартин Дюбоа.

Ема се вторачи в гостенката, сякаш не можеше да възприеме смисъла на думите й.

— Вие! — възкликна тя. — Вие сте Мартин?

Жената кимна енергично.

— Да, изненадана сте, сигурна съм, но е вярно. Срещнах брат ви Едмънд през първите дни на войната. Беше настанен в нашата къща. Е, останалото знаете. Влюбихме се. Искахме да се оженим и тогава дойде отстъплението при Дюнкерк. Съобщиха, че Едмънд е изчезнал. По-късно дойде вестта, че е убит. Няма да ви разказвам за онова време. Беше отдавна и вече е минало. Искам обаче да знаете, че много обичах брат ви… Последва суровата действителност на войната. Германците окупираха Франция. Участвах в Съпротивата. Бях сред тези, които трябваше да изпращат англичаните през Франция за Англия. Така се запознах със сегашния си съпруг. Той беше офицер от военновъздушните сили, изпратен във Франция със специална задача. След като свърши войната, се оженихме. Няколко пъти се каних да ви пиша или да дойда да ви видя, но се отказвах. На никого не би помогнало да се рови из старите спомени. Имах нов живот и не исках да си припомням миналото.

Тя замълча и след малко добави:

— Стана ми обаче особено приятно, когато разбрах, че в училище най-добрият приятел на сина ми Джеймс е племенникът на Едмънд. Мисля, че Алегзандър прилича много на Едмънд, както вероятно и самата вие сте забелязали. Стори ми се много щастливо стечение на обстоятелствата — Джеймс и Алегзандър да са толкова добри приятели.

Наведе се напред и постави ръка върху рамото на Ема.

— Скъпа Ема, разбирате, че когато чух тази история за убийството, за подозрението, че убитата жена може да е Мартин, с която се е познавал Едмънд, реших, че съм длъжна да дойда и да ви кажа истината. Трябва да информираме полицията. Която и да е мъртвата жена, тя не е Мартин.

— Трудно ми е да възприема, че вие сте тази Мартин, за която ми писа скъпият ми Едмънд — промълви Ема. После въздъхна, поклати глава и се намръщи озадачено. — Не разбирам, тогава вие ли сте ми писали?

Лейди Стодарт-Уест бързо поклати отрицателно глава.

— Не, не, разбира се, че не съм ви писала.

— В такъв случай… Ема замълча.

— Има някой, който се е престорил, че е Мартин, и вероятно е искал да получи от вас пари. Трябва да е било така. Но кой ли е той?

Ема заговори бавно:

— Предполагам, че по онова време е имало хора, които са знаели?

Другата жена сви рамене.

— Навярно е имало. Но аз нямах толкова близък човек. Откакто съм дошла в Англия, никога не съм говорила за това. А и защо е трябвало да чака така дълго? Любопитно, много любопитно.

— Не разбирам. Трябва да видим какво ще каже инспектор Крадък — изведнъж погледна топло посетителката си Ема. — Толкова се радвам, че най-после се запознахме, скъпа.

— И аз също… Едмънд често говореше за вас. Много ви обичаше. Доволна съм от новия си живот, но не съм забравила миналото.