16:50 от Падингтън

Ема се облегна назад и въздъхна дълбоко.

— Чувствам страхотно облекчение. Откакто започнахме да се опасяваме, че мъртвата жена може да е Мартин, всичко изглеждаше свързано със семейството. Но сега е друго. Истински товар ми падна от раменете. Не знам коя е била горката жена, но не би могла да има нищо общо е нас.

Глава двайсет и трета

Закръглената секретарка донесе обичайния следобеден чай на Харолд Кракънторп.

— Благодаря, госпожице Елис, днес ще си тръгна рано.

— Сигурна съм, че въобще не трябваше да идвате, мистър Кракънторп. Все още изглеждате доста отпаднал.

— Добре съм — отвърна Харолд Кракънторп, но в действителност не се чувстваше така.

„Удивително — размишляваше унило той, — Алфред умря, а старият успя да оцелее. В крайна сметка, на колко е той — на седемдесет и три или на седемдесет и четири?“ Още не се чувстваше в състояние да върши работа, но му се искаше да дойде в службата. Да разбере как вървят нещата. Да провери и да си тръгне. Той се огледа. Богато обзаведеният кабинет, светлата лъскава ламперия, скъпите модерни столове — всичко говореше за благополучие. Точно тук Алфред винаги беше грешил. Ако създаваш впечатление на преуспяващ човек, хората наистина те смятат за такъв. Все още не бяха тръгнали слухове за финансовата му стабилност. Независимо от това, крахът не можеше да се забави много дълго. Само ако вместо Алфред беше умрял баща му, както положително трябваше да стане! Сякаш се хранеше с арсен. Да, ако баща му беше умрял, нямаше да има за какво да се безпокои. И все пак важното беше да не изглежда разтревожен. Да има вид на преуспяващ човек. А не като бедния Алфред, който винаги изглеждаше в лошо настроение, безпомощен, какъвто всъщност беше. Един от онези дребни спекуланти, които никога не могат смело да се впуснат да правят големи пари. Ту с някоя съмнителна банда, ту въвлечен в абсурдна сделка — никога не се остави да го съдят, но винаги беше на ръба. И докъде го доведе всичко? Кратки периоди на охолство и после отново нищета и мизерия. Алфред никога не беше живял е перспектива. Като цяло не можеше да се каже, че смъртта му представлява голяма загуба. Харолд никога не беше обичал особено брат си, а сега, без него, парите, които щяха да дойдат от стария скъперник — дядо му — щяха да са значително повече, след като се разделят на четири, вместо на пет дяла. Много по-добре.

Лицето на Харолд малко попросветна. Той стана, взе си палтото и шапката и излезе от кабинета си. По-добре да не се напряга един-два дни. Още не се чувстваше достатъчно добре. Колата му го чакаше долу и скоро той маневрираше сред оживеното движение на Лондон към дома си.

Даруин, прислужникът му, отвори вратата.

— Госпожата току-що пристигна, сър — информира го той.

За момент Харолд го погледна втренчено. Алис! Господи, днес ли трябваше да се връща Алис? Съвсем беше забравил. Даруин направи добре, като го предупреди. Не би било хубаво да се качи горе и да се изненада при вида й. Всъщност не че имаше някакво значение. Нито той, нито тя хранеха някакви илюзии относно чувствата, които изпитваха един към друг. Може би Алис го обичаше — той не знаеше това.

Като цяло, тя бе едно голямо разочарование за него. Разбира се, той не беше влюбен в нея. Макар и да не беше особено красива, тя бе приятна жена. А семейството и връзките й без съмнение бяха от полза. Навярно не чак толкова, колкото се очакваше, защото когато се ожени за Алис, той предвиждаше и деца. Неговите момчета можеха да имат добри роднини. Нямаше обаче момчета, нито момичета и всичко, което остана, бяха те двамата с Алис, остаряващи заедно, без да изпитват особено удоволствие от компанията си.

Тя често отсъстваше, посещавайки роднини, а през зимата обикновено ходеше на Ривиерата. На нея й харесваше, а той нямаше нищо против.

Качи се горе, в гостната, и я поздрави внимателно.

— Дойде ли си, скъпа? Съжалявам, че не можах да те посрещна, но ме задържаха в Сити. Върнах се възможно най-бързо. Как е в Сан Рафаел?

Алис му каза как е в Сан Рафаел. Беше слаба жена с жълтеникавочервена коса, с подчертано орлов нос и отнесен поглед в лешниковите си очи. Говореше с възпитан, монотонен и малко потискащ глас. Пътуването минало добре, било малко неприятно през Ламанша. Митничарите в Дувър, както обикновено, били много досадни.

— Трябваше да се прибереш със самолет — както винаги отбеляза Харолд. — Много по-просто е.

— Така е, но не обичам да пътувам по въздуха. Никога не съм обичала. Изнервям се.

— Но се пести време — поясни Харолд.

Лейди Алис Кракънторп не отговори. Може би нейният проблем в живота беше не пестенето на време, а начинът да го запълни.

Тя внимателно се осведоми за здравето на съпруга си.

— Телеграмата на Ема доста ме разтревожи. Разбрах, че всички сте били болни.

— Да, да — отвърна Харолд.

— Завчера четох във вестника, че четирийсет души от един хотел са се отровили с храна. Замразяването е много опасно. Хората държат прекалено дълго храна в хладилника.