24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Той поклаща глава. Дооблича се и сяда на земята, облегнат на един пън. Изважда манерката си и отпива. После ми я подава.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Трябва да продължавам.

Намирам тоягата си. Когато отново го поглеждам, той се усмихва слабо, унило.

— Ти вземаш много от един мъж, Марюшка.

— Така трябва — отвръщам.

Тръгвам. Днес ще мога да извървя над трийсетина километра, сигурна съм. Дъждът завалява още преди да изляза от горичката. Листата шумолят като криле на прилеп.

11. Планината Фуджи от Мишима-гое

Слънчева светлина. Прозрачен въздух. Гравюрата показва голяма вечнозелена криптомерия, Фуджи се възправя зад нея, увенчана с дим. Днес няма дим, но открих голяма криптомерия и се настаних така, че тя да пресича рамото на Фуджи вляво от конуса. Има няколко облачета, не толкова подобни на пуканки като дима на Хокусай (той свива рамене в случая), но ще трябва да свършат работа.

Откраднатата ми ки ме поддържа, макар че и лекарството сега работи под нея. Тялото ми ще отхвърли заетата енергия като трансплантиран орган. Дотогава обаче лекарството ще трябва да се задейства.

Междувременно гледката и гравюрата се доближават все повече. Прекрасен пролетен ден. Птиците пеят, пеперудите бродират въздуха на зиг-заг. Почти чувам как растат растенията в почвата. Светът мирише на свежо и ново. Вече не ме следят. Ново „здравей!“ на живота.

Гледам огромното старо дърво и се вслушвам в ехото му назад през вековете: Игдразил, Златният клон2, Коледното дърво, Дървото на познанието на доброто и злото, дървото Бо, под което бог Гаутама намерил душата си и я загубил…

Приближавам се, за да прокарам ръка по грапавата му кора.

От това положение внезапно ми се разкрива друг изглед към долината долу. Нивите приличат на заравнен пясък, хълмовете са като скали, Фуджи — като морена. Прекрасно поддържана градина.

По-късно забелязвам, че слънцето се е преместило. Стояла съм тук с часове. Малкото ми просветление под величественото дърво. По-старо от моето човечество и не знам какво мога да направя за него в замяна.

Навеждам се неочаквано, вземам една шишарка. Мъничка за такъв гигант. Едва достига размера на нокътя на малкия ми пръст. Нежно изрязана, сякаш гравирана от феи.

Слагам я в джоба си. Ще я посадя някъде по пътя.

След това си тръгвам, защото чувам биенето на все по-близки камбани, а още не съм готова човечеството да разваля настроението ми. Но надолу по пътя има малка странноприемница, която не ми прилича на част от верига. Ще се изкъпя там, ще се нахраня и ще спя тази нощ в легло.

Утре все още ще съм силна.

12. Планината Фуджи от езерото Кавагучи

Размишления.

Това е една от най-любимите ми гравюри от серията: Фуджи, видяна от отсрещния бряг на езерото и отразена в него. От двете страни има зелени хълмове и малко селце на далечния бряг над водата. Най-очарователната черта на гравюрата е, че отражението на Фуджи не е същото като оригинала. Положението му е неправилно, склонът е невярно предаден, има шапка от сняг, каквато самата Фуджи няма.

Седя в малката лодка, която бях наела, и гледам назад. Небето е леко замъглено и това е хубаво. Никакъв отблясък, който да разваля отражението. Градът вече не е толкова старомоден, колкото на гравюрата, и се е разраснал. Но подробности от този род не ме занимават, Фуджи се отразява по-добре пред погледа ми, но удвояването пак е смайващо явление за мен.

А и интересно… На гравюрата селцето го няма, няма и образ на лодка във водата. Единственото отражение е на Фуджи. Никаква следа от човешко присъствие.

Виждам отразените сгради близо до брега. И съзнанието ми е раздвижено от други образи, различни от тези, които Хокусай е познавал. Разбира се, потъналият Р’лие ми идва на ум, но мястото и денят са твърде идилични. Той се изличава от паметта ми почти незабавно, за да бъде заместен от потъналия Ис, чиито камбани все още отбелязват часовете под водата. И „Нилс Холгерсон“ на Селма Лагерлъоф, разказът за моряка корабокрушенец, който се озовава в потънал град на дъното на морето, потопен за наказание на алчните му, надменни жители, които още продължават да се мамят един-друг, въпреки че всички са мъртви. Носят богати старовремски дрехи и ръководят делата си, както са правили това и навремето в тази странна страна под вълните. Този моряк е захвърлен при тях, но знае, че не бива да го открият, иначе ще го превърнат в един от тях и никога няма да се върне на земята, няма да види слънцето. Предполагам, че си мисля за тази стара детска история, защото сега разбирам как трябва да се е чувствал морякът. Разкриването ми също би могло да завърши с превръщане, което не желая.

И, естествено, щом се навеждам и виждам собствените си черти във водното огледало, под повърхността му се появява светът на Луис Карол. Да съм гмуркач, търсач на перли, и да се спусна… Да се завъртя надолу и за няколко минути да опозная обитателите на една страна на парадокси и с огромно обаяние…

Огледало, огледало, защо реалният свят толкова рядко съдейства на нашия естетически ентусиазъм?