24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Щом нещо се удря в земята до мен, чува се тупване и аз изпускам дъха, който бях задържала досега.

Това е котката — малко по-голяма от котенце, — която бях видяла по-рано. Приближава се с мъркане. Протягам ръка и я погалвам. Тя се потрива о мен. След малко я пъхвам при себе си в чувала. Тя се сгушва до тялото ми, все още мъркаща, топла. Хубаво е да имаш нещо, което ти вярва и иска да е с теб. Наричам котката Р’лие. Само за една нощ.

10. Планината Фуджи от Еджири

Този път вземам автобус по обратния път. Прекалено уморена съм, за да вървя пеша. Бях си изпила лекарството, както може би трябваше да правя през цялото време. Все пак трябва да минат няколко дни, преди да настъпи някакво облекчение, и това ме плаши. Всъщност не мога да си позволя такова състояние. Не съм сигурна какво да правя — знам само, че трябва да продължа.

Гравюрата е измамна, защото част от силата й се крие във въздействието на силния вятър. Небето е сиво, Фуджи е замъглена на фона, хората на пътя и двете дървета зад него еднакво страдат от поривите на вятъра. Дърветата се огъват, хората се гушат в дрехите си, високо във въздуха се носи шапка и някой и друг нещастен преписвач или автор вижда изтръгнатия си ръкопис да отлита към небето. (Това ми напомни една стара карикатура — издателят казва на автора: „Нещо странно се случи с вашия ръкопис по време на парада за празника на свети Патрик.“) Сцената пред мен е по-малко активна в метеорологично отношение. Небето наистина е покрито с облаци, но вятър няма, Фуджи е по-тъмна, по-ясно очертана, отколкото на гравюрата, наоколо не се виждат никакви борещи се с вятъра пешеходци. Има много повече дървета съвсем близо до мен. Всъщност аз стоя до малка горичка. В далечината се виждат постройки, които липсват на картината.

Тежко се облягам на тоягата си. Живей по малко, умирай по малко. Бях стигнала до десетата си спирка и все още не знам дали Фуджи ми дава сила или ми я отнема. Може би и двете.

Отправям се към гората. Докато вървя, редки капки дъжд докосват лицето ми. Няма никакви пътни знаци, наоколо — никой. Промъквам се навътре, по-далече от пътя, и най-после стигам до открито местенце, на което има няколко големи и малки скали. Ще стане лагер. Не искам нищо друго — само да прекарам деня в почивка.

Скоро запалвам малък огън, мъничкият ми чайник е сложен на камъни над него. Далечен тътен на гръмотевица нюансира притесненията ми, но засега дъждът се бави. Обаче земята е влажна. Постилам пончото си и докато чакам, сядам. Наточвам нож и го оставям настрана. Ям малко бисквити и изучавам карта. Предполагам, че би трябвало да изпитвам известно удовлетворение, тъй като нещата се развиват почти така, както смятах. Бих искала да е така, ама не.

Някакво неопределено насекомо, което жужеше някъде зад мен, престава да бръмчи. След миг чувам пукане на клонче. Ръката ми мигновено грабва тоягата.

— Недей — казва глас зад мен.

Обръщам глава. Той стои на девет — десет крачки от мен, човекът в черно, обицата си е на мястото, дясната му ръка е в джоба на сакото му. Там май има и още нещо, насочено към мен.

Оставям тоягата и той се приближава. Ритва странично тоягата ми и тя се озовава в средата на поляната, далече от обсега ми. Тогава той вади ръка от джоба си — оставил е вътре това, което държеше. Бавно обикаля до противоположната страна на огъня, като междувременно не откъсва поглед от мен.

Сяда на кръгъл камък, слага ръце на коленете си, пита:

— Мери?

Не отговарям на името си, но и аз го гледам. Светлината на меча от съня с Кокузо проблясва в съзнанието ми, насочена към него, и чувам богът да изрича името му, но не съвсем.

— Котузов! — казвам тогава.

Човекът в черно се усмихва — показва, че зъбите, които някога бях счупила, сега са чудесно поправени.

— И аз отначало не бях сигурен, че си ти — изрича той.

Пластичната хирургия е смъкнала най-малко десет години от лицето му, както и много от обветреността заедно с няколко белега. Промени има и около очите и бузите. И носът му е по-малък. Всичко това е значително подобрение от последния път, когато се бяхме виждали.

— Водата ти кипи — най-сетне се обажда той. — Ще ми предложиш ли чаша чай?

— Разбира се — и аз посягам към торбата, където имам допълнителна чаша.

— Бавно.

— Дадено.

Намирам чашата, леко изплаквам и двете с топла вода, приготвям чая.

— Не, не ми я подавай. — Той протяга ръка и взема чашата от земята.

Потискам желанието си да се усмихна.

— Нямаш ли бучка захар? — пита той.

— Съжалявам.

Въздиша и бърка в джоба си, от който измъква малка манерка.

— Водка? В чая?

— Не ставай глупава. Вкусовете ми се промениха. Това е ликьор „Дива пуйка“, чудесен подсладител. Ще си сложиш ли малко?

— Нека го помириша.

В аромата му има някаква сладост.

— Добре — съгласявам се и той капва в чая ни от него. Отпиваме. Не е лошо.

— Колко време мина? — пита той.

— Четиринайсет години, почти петнайсет — отговарям. — В началото на осемдесетте.

— Да.

Той разтрива челюстта си.

— Чух, че си се оттеглила.

— Правилно си чул. Беше около година след нашата последна… схватка.