24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

— Ела — каза той — и поеми дим. Имаш нужда от лечение на лявата ръка и рамото, на лявото бедро и стъпалото.

— Как разбра? — попитах го аз.

— Тази вечер ми е дадено да виждам. Ела.

Той посочи място вляво от олтара и аз отидох там, стресната от способността му да прониква навътре, защото с напредването на деня местата, които беше посочил, бяха започнали все по-силно да се схващат. Бях се въздържала да взема лекарството си, като се надявах, че пристъпът ще стихне от само себе си.

Той ме масажира, като втриваше дима от загасващия огън в местата, които бе посочил, после ми показа как да продължа сама. Послушах го и накрая, както обикновено, втрих малко и в главата си.

След това претърсих всичко, но странния ми наблюдател го нямаше никъде. Намерих си скришно място между краката на един дракон и опънах спалния си чувал. Нищо не смути съня ми.

Събудих се преди разсъмване и открих, че вцепенените ми телеса са възвърнали чувствителността си. Много се зарадвах, че пристъпът е отминал без лекарство.

През останалата част от деня, тъй като пътешествах тук, в подножието на Фуджи, се чувствах изненадващо добре. Дори сега съм изпълнена с необикновена сила и енергия и това ме плаши. Ами ако димът от огнената церемония някак е повлиял на лечението? Страх ме е от това, което той би могъл да причини на плановете ми, на решителността ми. Не съм сигурна, че ще знам как да се справя с това.

И така, Фуджи, господарю на Скрития огън, аз пристигнах здрава и изплашена. Ще преспя тук тази нощ. На сутринта ще продължа. От такова разстояние твоето присъствие ме смазва. Ще се оттегля към по-различна, по-далечна перспектива. Дори ако трябваше да се изкатеря по теб, дали бих хвърлила сто и осем пръчици в свещеното ти огнище? Мисля, че не. Има някои илюзии, които не искам да разрушавам.

8. Планината Фуджи от Тагонура

Излязох с лодка, за да погледна назад към плажа, склоновете и Фуджи. Все още съм в блестящо състояние. Засега съм се примирила с него. Междувременно денят е светъл, морският бриз — прохладен. Лодката се люлее ужасно, тъй като рибарят и синът му, на които платих да ме изведат, я насочват по мое искане така, че да видя гледката, най-близка до тази от гравюрата. Носовете на корабите ми представят много от местната архитектура. Прелом в културната еволюция, където основната идея е околната среда? Морето е живот? Като извличаме прехраната си от вълните, винаги сме в морето? Или морето е смърт, то може да се надигне, за да порази земите ни и да отнеме живота ни всеки момент? Следователно ние носим това memento morí дори по покривите над главите си и по стените, които ги крепят? Или това е знак за нашата власт над живота и смъртта?

Или нищо от това. Някому може да се стори, че тая в себе си силно желание за смърт. Не е вярно. Желанията ми са точно противоположни. Може наистина да използвам гравюрите на Хокусай за нещо като тест на Роршах за самопознание, но това, което възбужда съзнанието ми, е по-скоро обаянието на смъртта, отколкото желанието за смърт. Вярвам, това е разбираемо за хора, поставени в критични условия с много близък край.

Засега стига. Това беше само за опипване на острието, за да проверя остротата му. Установявам, че оръжието ми е все още в ред, и го прибирам в ножницата.

Синьосива Фуджи, поръсена със сняг, дълга извивка на естествения наклон от лявата ми страна… Сякаш никога не виждам два пъти една и съща планина. Ти се променяш толкова, колкото и аз, при това си оставаш това, което си. Което значи, че и за мене има надежда.

Навеждам поглед към мястото, където делим това качество с морето — тази огромна, жива мрежа от данни. Сходно и все пак различно ти си се борила с това море, докато аз…

Птици. Нека ги послушам, нека погледам известно време тези въздушни пътешественици, които се гмуркат и се хранят.

Гледам мъжете, които се трудят с мрежите. Много отпускащо е да наблюдаваш сръчните им движения. След някое време задрямвам.

Заспивам, сънувам и в съня си виждам бог Кокузо. Не може да е друг, защото когато измъква оръжието си, блестящо като слънце, и го насочва към мен, произнася името си. Повтаря го многократно, докато аз треперя пред него, но нещо не е наред. Знам, че ми говори друго, че не просто ми съобщава кой е. Посягам, но не мога да хвана смисъла. Тогава той премества върха на сабята си и сочи нещо зад мен. Обръщам глава. Виждам човека в черно — пилота, наблюдателя на гома. Той ме изучава — точно както ме изучаваше и онази вечер. Какво ли търси в лицето ми?

Събужда ме силно люшване на лодката, когато попадаме в по-бурно море. Залавям се за планшира, зад който стоя. Бърз оглед наоколо ми показва, че не сме в опасност, и пак обръщам очи към Фуджи. Надсмива ли ми се тя? Или това е кискането на Хокусай, който клечи до мен и рови за мръсни картини във влагата на дъното с дълъг, изсъхнал пръст?

Ако една тайна не може да се разбули, трябва да се запази. По-късно тогава. Ще се върна към посланието, когато съзнанието ми се придвижи до ново положение.