24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Самолетът си отива в посоката, от която е дошъл. Не се връща повече.

Разтърсена съм. Някой е прелетял тук с единствената цел да ме види. Как ме е намерил? И какво иска? Ако е това, от което най-много се страхувам, то ъгълът на нападение е съвсем различен от всичко, което бях очаквала.

Стискам ръката си в юмрук и тихо изругавам. Неподготвена съм. Нима такава ще бъде историята на целия ми живот? Винаги готова за погрешен ход в правилното време? Винаги пренебрегваща това, което е най-важно?

Като Кендра?

Тя е под моя защита и е една от причините да съм тук. Ако успея в това си начинание, ще съм изпълнила поне част от задълженията си към нея. Дори ако тя никога не научи, никога не разбере…

Изтласквам от съзнанието си всички мисли за дъщеря си. Само ако той подозираше…

Настоящето. Да се върна в настоящето. Да не пилея енергия за миналото. Стоя на четвъртата станция от моето поклонение и някой ми взима мярката. На третата станция един епигон се опита да се материализира. Взех изключителни мерки при завръщането си в Япония. Тук съм с фалшиви документи, пътувам под чуждо име. Годините донякъде са променили вида ми, а и аз им помогнах, като направих косата и тена си по-тъмни, изоставих привичните си предпочитания в облеклото, промених говора си, походката си, навиците си да се храня — всички неща, които за мен бяха по-лесни от много други поради опита ми от миналото. Миналото… Отново то, дявол да го вземе! Би ли могло то да работи срещу мен дори по този въпрос? По дяволите миналото! Епигон и вероятно човек, толкова близо един до друг. Да, обикновено съм параноичка, при това от много години — с основание. Не мога да позволя обаче този факт да повлияе на преценките ми сега. Трябва да мисля ясно.

Виждам три възможности. Първата е, че самолетът над мен не значи нищо, че той би прелетял независимо от това кой — или никой — стои тук. Полет за удоволствие или в търсене на нещо друго.

Може да е така, но моят инстинкт за самосъхранение не ми позволява да го приема. Трябва да допусна, че случаят не е такъв. Следователно някой ме търси. Това или е свързано с появяването на епигона, или не е. Ако не е, току-що в краката ми беше отворен огромен чувал с жива стръв, а аз нямам представа как да започна да сортирам заплетените въжета. От предишната ми професия са останали толкова много възможности, макар че ги смятах за отдавна приключени. Може би не трябваше и да опитвам. Да се търсят тук основания, изглежда невъзможно начинание.

Третата възможност е най-страшна: че има връзка между епигона и полета. Ако нещата са стигнали дотам, че да се наемат както епигони, така и хора, значи като нищо съм обречена на провал. И дори нещо повече — това ще означава, че играта е приела други, страховити измерения, аспект, който никога не ми е минавал през ума. То ще означава, че всеки на земята е в много по-голяма опасност, отколкото съм смятала, че аз съм единствената, която знае това, и че моят личен дуел се е превърнал в борба с глобални размери.

При това положение не мога да поема риска да го припиша на параноята си. Трябва да допусна най-лошото.

Очите ми се насълзяват. Знам как да умра. Веднъж вече разбрах как да губя с грация и безпристрастно. Повече не мога да си позволявам този лукс. Дори ако съм крила в себе си някаква следа от отстъпчивост, сега я прогонвам. Оръжието ми е слабо, но трябва да го владея добре. Ако боговете слязат от Фуджи и ми кажат: „Дъще, нашата воля е да престанеш“, аз пак трябва да продължа до края, макар и да страдам в адовете на Ю Ли Чао Чуан за вечни времена. Никога по-рано не бях разбирала смисъла на съдбата.

Бавно падам на колене. Защото този, когото трябва да победя, е бог.

Вече не плача за себе си.

5. Планината Фуджи от Фукагава в Едо

Токио. Чужденци и бъркотия. Движение и замърсяване. Шум, цвят и лица, лица, лица. Някога обичах сцени като тази, но прекалено дълго съм била далече от големи градове. И да се върна в такъв град е свръх силите ми, почти ме парализира.

Нито пък това е старият Едо от гравюрата и аз поемам пореден риск, като идвам тук, въпреки че предпазливостта определя всяко мое движение.

Трудно е да се намери мост, към който да се приближиш под ъгъл, подобен на този, от който Фуджи се вижда на гравюрата от низината. Водата не е със същия цвят и бърча нос от миризмата. Този мост не е онзи мост, тук няма никакви мирни рибари, зеленината е изчезнала. Хокусай рязко издишва и се вторачва като мен във Фуджи-сан изпод металната дъга. Неговият мост е грациозна дъга от дърво, произведение от отминали дни.

И все пак има нещо в свода и фантазията на всеки мост.

Харт Крейн би могъл да намери поезия и тук. „Арфа и олтар на разтопена ярост…“

А мостът на Ницше, който е човешкото, прострян напред към свръхчовека…

Не. Този мост не ми харесва. По-добре никога да не бях се забърквала с това, което е преходно. Нека това да е моят pons asinorum.